Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Окъпан в лунна светлина, хълмът беше застинал в ангелско спокойствие. През голите клони на буковите дървета се виждаше набразденият шпил на църквата, сякаш изникнал от тъмния фон на тисовите дървета, чиито сенки се простираха застинали върху струпания торф. Силно желание, все още неясно, но почти непреодолимо, го обзе. Тази земя в долината беше негов дом, негово наследство, въпреки че той я беше напуснал по своя воля. Защо? Спомни си за изминалите години, за обидите и мизерията, за разочарованията, за къртовския труд, за дивия подем и за пълните с призраци интервали на безплодие. Какъв живот, какъв ад си беше избрал той! Стивън рязко се извърна и започна да се съблича, хвърляйки дрехите си върху един стол. В леглото той стисна очи, сякаш изпитваше болка от притока на лунна светлина сред тихата спокойна нощ. Без значение беше какво си мисли и как се чувства. Знаеше, че е подвластен на силите, които определят съдбата и я тласкат към неразгадаеми и неотменими цели.

През следващите дни Стивън прекарваше по-голямата част от времето си в градината на енорийството. Той винаги бе изпитвал удоволствие от физическия труд и след като имаше толкова много работа, му беше приятно да си задоволи страстта. Почисти градината с плодните дръвчета, отстрани падналото дърво — това, уви, не беше ябълка, а ренклодът 27, който в детството му раждаше толкова сладки и ароматични жълто-червени плодове. Насече го на дърва. Събра листата и напали огромен огън, от който се изви син пушек. Боядиса фурната. С Джо, едно момче, което идваше след училище, ремонтира кокошарника на Керълин.

Когато се отби в селото, забеляза странните погледи, с които някои хора го гледаха. Беше свикнал да го зяпат втренчено по улиците заради странните му дрехи и завързания на възел шал около врата му. Той отвръщаше на тези изпитателни погледи с пълно безразличие. Но това местно внимание към него бе отишло твърде далеч. Няколко пъти дочу оскърбителни забележки по негов адрес от банда младежи, които обикновено стояха на ъгъла пред киното. Един следобед, когато излизаше от двора на Сингълтън, от дърводелеца, при когото беше отишъл да купува гвоздеи и дъски за обковаване, една буца кал, запратена неизвестно от кого, профуча покрай главата му, придружена от хапливата реплика: „Героят от войната!“. Той стисна ядно зъби и се убеди, че мълвата за неговото завръщане е обходила селото и че авторитетът му сред тези хора никак не е висок.

Въпреки всичко престоят му беше един странен, безметежен период за него. Нямаше желание да натрапва рисуването на домашните си, както и неговата настояща работа с четката върху здравите дъбови греди на плевнята. Но веднъж така се случи, че следобед, когато времето беше прекрасно, той направи дълга разходка към високия хълм чак до езерото Чилингъм, където се скри от силния вятър в гъсталаците, които опасваха езерото, седна върху един пън и направи няколко скици, които показваха неспокойната вода и замръзналите неприветливи дървета.

В един късен следобед, когато се връщаше от подобна екскурзия, Стивън излезе на стария кръстопът, наричан Лисичата дупка, който се използваше като сборно място за лов. Щом приближи мястото, той забеляза в настъпващия мрак една гологлава жена, облечена в широко палто да идва насреща му. Това беше Клеър.

— Мислех си, че мога да те срещна тук.

Стивън не можа да определи дали в думите й се съдържаше сянка на угризение, или вълнение, или просто бяха знак на добро настроение.

— Недей да гледаш толкова изненадано — усмихваше се тя. — Керълин ми съобщи, че си бил в Чилингъм. Тръгнах, за да се възползвам от този шанс.

Те закрачиха заедно по пътя. Леката мъгла се вдигаше, усещаше се диханието на земята и на падналите листа, примесено с мириса на далечен горски пушек, тънък и опияняващ истинския дъх на горската местност на Съсекс и на цяла Южна Англия.

— Какъв прекрасен следобед!

— Прекрасен е — съгласи се той. — Но светлината намалява много бързо.

— Ти си работил, нали?

— Да. Не мога без това — мисля, че ме разбираш.

— Ти направи от тази работа своя професия — каза тя топло. — Едва ли някой може да те обвинява за това, че си вложил сърцето си в нея.

Тъй като той мълчеше, тя продължи да говори развълнувано.

— Ние имахме толкова малко време да разговаряме онзи ден. Но сега сме съседи. Радваш ли се, че си отново у дома?

Той кимна утвърдително.

— Човек не може да се завърне у дома след толкова години в чужбина и да не се влюби отново в Англия.