Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Преди Тринг да може да каже нещо, Стивън се намеси.

— Невинаги съм в състояние да осигуря платна и бои. Но сега, за мой късмет, мога да си го позволя. Приемам вашите условия. Ще трябва обаче да работя в самата зала. Тук нямам студио.

— Мисля, че това може да се уреди. Ще трябва да я огледате. Ще ви дам ключа — каза Тринг и след като неговата бележка не срещна възражение, продължи: — С това приключвам, господа. Поздравявам ви, господин Дезмънд. Убеден съм, че вие ще сътворите за нас едно истинско художествено произведение.

С ключа в джоба си, Стивън отиде направо в новопостроения мемориал, който се намираше на една малка височина сред църковните ливади, недалеч от катедралата. Той видя зданието и беше приятно впечатлен от разположението му и от превъзходния начин, по който мемориалът хармонираше с каменните сгради от четиринайсети век, разположени по-надолу. Когато влезе през сводестия вход, Стивън потръпна от удоволствие. Вътрешността имаше форма на правилен петоъгълник, осветен от високи прозорци в куполната част на готическия храм, без това да нарушава цялостния светлинен фон на гладките, боядисани в бяло стени. Това даваше превъзходна възможност за онази последователност на картините, каквато той беше планирал. Неговите цветове щяха да пламнат на този мъртво бял фон — той ги виждаше вече във въображението си. Колко перфектно беше разстоянието между тези пет еднакви стени — точно четири картинни пана с еднакви размери. Той доста време стоя сам в празната зала, коленичил сред праха от мазилка. Най-сетне се изправи, заключи грижливо и тръгна пеша по „Чърч роуд“ към ъгъла на „Хай стрийт“. От „Блу Боър“ той телефонира на Медокс в Лондон да му изпрати незабавно платна, бои и всичко, което щеше да му бъде нужно. След това, гологлав, пъхнал ръце в джобовете на своето тясно свещеническо сако, той закрачи към дома, забравил всичко освен формите, които вече изпълваха разпаленото му въображение.

В продължение на няколко дни той се въздържаше, макар и трудно, да започне работа. Искаше да се настрои пълноценно на тази тема, толкова болезнено близка до сърцето му. Загубата на брат му и безплодните усилия в годините, прекарани в Испания, несъмнено подклаждаха неговите мисли. Един извор на чисто вдъхновение беше картината „Бедствията на войната“, която така дълбоко го беше развълнувала, когато стоеше пред нея очарован в една от дългите галерии на музея „Прадо“. В душата на Стивън постепенно започна да се надига бунтът на ранения дух срещу вечната трагедия на човешкото насилие.

Към края на седмицата той започна да рисува. След като неговите скици придобиваха все по-ясни форми, той изпадаше в треската на своите идеи и изгаряше от желание да изрази не само героизма, но и смъртоносното бедствие на войната.

Толкова улисан беше през цялото това време, че често пъти напускаше Мемориала едва когато светлината си отидеше съвсем. Тишината и усамотението в празната зала му допадаха напълно.

За енорийския свещеник този изтощителен и спартански начин на работа на сина му беше крайно изненадващ. Той никога не бе и сънувал, че работата на един художник е свързана с такъв упорит емоционален, умствен и физически труд. Неговото възхищение от Стивън се засилваше с всеки изминат ден. Надеждата, която той считаше за мъртва, припламваше отново. Синът му си беше у дома, водеше нормален живот, беше прилично облечен и истински зает с работа, върху проект, свързан с катедралата. Какво по-добро можеше да желае в края на краищата!

Когато сред обществеността се разнесе новината, че поръчката е възложена на Стивън, повечето от реакциите бяха неблагоприятни за младия художник. Бъртръм можеше да усети мълчаливия протест на хората особено по време на неделната служба.

Няколко писма се появиха в местния печат, най-зловредното от които беше едно съобщение, подписано с псевдоним „За родината“ и поместено на видно място в „Каунти газет“. Обезпокоени, енорийският свещеник и Керълин разсъждаваха по този повод на нисък глас.

— Това е жесток удар — рече Бъртръм и веждите му се свиха в болезнена гримаса. — И за съжаление в писмото пише истината.

— Но това е съвсем несправедливо, татко. Защо трябва да ровят, че Стивън не е бил в армията? За него трябва да съдят по качествата му на художник.

— Смея да кажа, Керълин, че в същото време е справедлива забележката, че за един военен мемориал е трябвало да изберат някой ветеран от войната.