Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— … който би могъл да бъде много лош художник.

— Да… да! Това е така. Керълин, кой мислиш е изпратил това писмо?

— Не можеш ли да се сетиш, татко?

— Да не би да е Албърт Моулд?

— Кой друг? Ти нямаш друг враг на света, освен него.

— Но, мила моя, той не е достатъчно образован, за да съчини подобно писмо с псевдоним „За родината“.

— Някой го е написал вместо него.

— Наистина той е в контакт с много хора, които биха могли да му го напишат.

Енорийският свещеник поклати глава, учудвайки се на подобна възможност за конспирация.

— Сега е времето на парвенютата, татко. Даже старият Моулд си е навирил носа. Той си има свой собствен безжичен апарат, по-добро отопление и повече топла вода, отколкото ние имаме. Ходи на кино два пъти седмично и когато го попитах онзи ден дали би желал да получи обичайния свински крак за Коледа, той каза: „Не, благодаря, мис. На Албърт току-що му дадоха цяла плешка еленско месо“. След това ме погледна плахо и добави: „Да ви изпратим ли малко?“.

Последва кратка тишина.

— Добре — каза енорийският свещеник, — ние не трябва да показваме това писмо на Стивън. На него му е нужна пълна подкрепа и спокойствие.

— Онзи ден той беше много насърчен, татко. Ти си спомняш неговия приятел Ричард Глин… О, знам, че ти никога не си го одобрявал, но той излага свои картини в Кралската академия. Така или иначе той беше дошъл в Чарминстър онзи ден. Стивън и той са обядвали заедно в „Синия глиган“.

— Така ли?

— Да! И Стивън му изложил плана си за цялата работа и му показал това, което вече е направил. И Глин е бил много въодушевен от видяното.

Пасторът беше малко изненадан, но въпреки това изглеждаше доволен. Мълчеше и размишляваше. След това, като погледна дъщеря си, запита:

— Керълин, не смяташ ли, че ако той успее, това може да отвори за него и други подобни поръчки: украсяването на църкви, витражи върху стъкло и прочее? Той ще си бъде повече у дома и ще работи в сферата на църковното изкуство.

Той прекъсна думите си, стана и се пресегна, за да вземе шапката си.

— Ще се върна след малко, скъпа моя.

От прозореца Керълин го наблюдаваше как върви по междуселския път. Бавно, леко приведен, с ръце, сплетени зад гърба: една дълга черна фигура под плоската свещеническа шапка с широка периферия. Тя знаеше, че той отива да се моли в църквата.

Сред многото прекрасни и изявени качества, които притежаваше съпругата на генерал Дезмънд, нежната й добродетелност и благост бяха по-малко очевидни от останалите. Беше отгледана и възпитана по време на война. В девическите си години растеше като дъщеря на полка. Кръвта на много истински европейци се вливаше в нейните вени, а в годините на брака й на нейното дълго пребиваване в Индия се беше засилила тази естествена твърдост, укрепила — макар и с цената на някои отражения върху човешката й природа — способността й да управлява. В това януарско утро тя се чувстваше напрегната: устните й бяха стиснати, появи се едно едва доловимо разширяване с розов оттенък на добре очертаните й ноздри, което не вещаеше нищо добро на всеки, който имаше лошия късмет да я срещне. Седнала на бюрото си от орехово дърво, с възхитителна фигура, малко пълничка в спортния си костюм и джемпър, с все още грациозна шия, окичена с един-единствен гердан от перли, тя разглеждаше пощата си, която се отнасяше главно до функциите й на патрон на Червения кръст и на девическите наставници в местната болница. Госпожа Дезмънд се загледа неподвижно в бронзовата попивателна на фирмата „Бенари“, поставена пред нея. „Как да постъпя сега?“ — това беше въпросът, който си задаваше, откакто се беше събудила. След закуска съпругът й се качи на своя „Уелингтън“ и замина за конюшните, като й напомни, че трябва да прекара деня в Джилингхърст, за да организира изхранването на животните през зимата. При всички случаи обаче тя беше решила да не се допитва до него. Как трябва да действа, беше въпрос, който следваше да реши сама.

В онази мека и призрачна вечер, преди няколко седмици, когато една кола спря пред входа на имението, осветявайки внезапно и с ослепителен блясък фигурите на Стивън и Клеър, шокираните свидетели на този инцидент бяха шофьорът и тя. В действителност Аделаид беше в имението Корт само от няколко минути. Беше разбрала, че синът й е в Лондон и че Клеър не е у дома. И тогава дойде това скандално осветяване… Колко близо бяха един до друг на този безлюден селски път в отсъствието на Джефри! Последствията, добавени към печалната репутация на „този момък“, биха били много тревожни.