Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Кажи ми нещо, което не знам. Той е способен на всичко.

— Тогава успокой ме и кажи същото на Клеър!

Той завърза шала си и се огледа в малкото огледало, закачено в хола.

— О, много добре. Лека нощ, мамо.

— Лека нощ, Джефри.

Аделаид изчака на отворената врата, докато той запали двигателя на спортната си кола. След това, доволна от това, което беше свършила този следобед, се върна обратно в къщата.

Джефри караше с голяма скорост. Той имаше самочувствието на голям шофьор и когато беше сам, често обмисляше идеята да се яви на състезания в Бруклендс. Сега, когато се люшкаше на завоите и въртеше кормилото на автомобила си, той продължаваше да мисли върху последните думи на майка си. „Какво ли искаше да каже старото момиче?“

Очевидно поканата за чай беше само повод. В миналото, винаги когато беше получавал писма от майка си, се удивляваше, че тя има навика да предава същността на посланията си по един небрежен начин, нещо като допълнителна мисъл или като постскриптум. Вероятно истинската причина за тази следобедна среща се криеше в заключителните й думи относно Клеър. Джефри се намръщи. Обременен от излишна самомнителност и от скъпо платеното обучение, което не го бе научило на нищо друго, освен на изкуството да удря топки с различни размери, той не беше особено интелигентен, но дългогодишният контакт в спортното братство с търговци на коне и шпиони при залаганията формираха у него скрита лукавост и остро познаване на това, което той наричаше „скроена работа“.

Неговата незабавна реакция беше да направи точно обратното на това, което го посъветва майка му. Не спомена нищо на Клеър и реши да разследва как прекарва свободното си време Стивън.

Когато се прибра у дома, беше шест и двайсет. Клеър, която обикновено пристигаше към пет и половина от гара „Виктория“, не се беше върнала още от Лондон. На горния етаж той се преоблече за вечеря. Почака в малката дневна, която беше в съседство със спалнята на жена му. После почука на вратата й и тъй като отговор не последва, след моментно колебание влезе. И друг път в отсъствието на Клеър бе шарил наоколо, докосвайки едно или друго писмо на бюрото, някоя покана на перваза с маниера на грижлив и предвидлив съпруг, за който делата на жена му и особено нейните финанси, представляваха естествен и значителен интерес.

Сега обаче неговата проверка беше съвсем целенасочена. Той се запъти направо към бюрото, което никога не беше заключвано, и започна да го преравя. Цели десет минути изучаваше книжата из чекмеджетата и клетките. Нямаше нищо, абсолютно нищо. Най-уличаващото, което намери, бяха няколко негови стари снимки като кадет в Санхърст, което предизвика лека червенина по лицето му.

Полузасрамен, Джефри вече беше готов да се обърне и да си върви, когато в най-горното чекмедже откри препънат лист хартия. Това беше сметка за четиристотин лири от галерията „Медокс“ на улица „Ню Бонд“ 21 за покупка на две картини: „Милосърдие“ и „Пладне в манастирската градина“ от Стивън Дезмънд.

Един следобед в началото на март продължителната дискусия на ежемесечната сбирка на Районния съвет на графство Западен Съсекс вече беше към края си. Въпросът опираше до това дали е целесъобразно прокарването в селцето Хетън на канализационни тръби. Сред четиринадесетте членове, които присъстваха там, беше и Алберт Моулд, който нервно си гризеше ноктите на пръстите. Главата му, подобна на печат, беше потънала в обширната яка на голямото му палто, което той носеше, за да го пази от студените пролетни течения, които проникваха през пролуките на старата, облицована с ламперия стая на съвета.

До него седеше приятелят и колегата му Джо Кордли, а от другата страна на масата беше контраадмирал Тринг.

Председателското чукче удари за последен път, чиновниците си размениха няколко протоколни фрази, с които закриха заседанието. Сред стържещия шум на столове и на откъслечни разговори членовете на комитета започнаха да се разотиват. Но не и Алберт Моулд. Той хвана Кордли под ръка и остана до вратата. Когато Тринг се приближи, го спря.

— Бих желал да разменя няколко думи с вас, сър, ако е удобно.

Съвсем не беше удобно, защото Реджи бързаше към сградата на клуба „Среден Съсекс“, но преди да може да изрече убедително извинение, Моулд продължи:

— Трябва да поставя този въпрос пред вас с най-определено чувство за дълг. Не мога да не го направя. Става дума за паната, които се правят за мемориалната зала.