Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Но когато пристигна, видя, че вратата е залостена с напречен винкел и имаше нов катинар. След трескав размисъл отново се върна назад. Премина през града, без да вижда нищо. Стиснал устни и болезнено присвил очи, той продължаваше да крачи напред, а фигурата му се очертаваше на хоризонта тъмна и самотна. Почти незабележим под огромния сив купол на небето, той все още отправяше предизвикателства към вселената, която стоеше настръхнала срещу него.

Същия следобед вестта за отхвърлянето на картините му стана публично достояние. Тринг имаше пълен контрол върху комисията и обрисува с най-сериозни думи колко разрушително за всички тях щеше да бъде разкриването на „отвратителната“ същност на платната. И след като всички заедно трябваше да носят отговорност за избора на Дезмънд, беше обявено, че представената работа не отговаря на необходимите стандарти и поради това е неприемлива. Независимо от това, самият факт на отхвърляне беше достатъчен, за да предизвика малка сензация и ред приказки от страна на недоброжелателите на Стивън, които намираха в този факт оправдание за отношението си към него. За Аделаид това беше насладата от отмъщението. Джефри, който лекуваше лошото си настроение, наблюдаваше и чакаше мълчаливо, но не пропусна да изпита весело удовлетворение, подсилено от клюката, която се носеше, че Стивън бил изчезнал и не можели да го намерят. Без съмнение мошеникът сега е мъртвопиян в някоя кръчма на Брайтън.

Два дена по-късно, в четвъртъка на същата злощастна седмица, тревожна тишина се спусна над енорийството в Стилуотър. След като отлагаше колкото се може по-дълго, Керълин влезе в библиотеката. Свещеникът седеше на обичайния си стол и гледаше огъня, а книгата с коментари на епископ Дентън, откъдето черпеше материали за проповедите си, лежеше затворена на коленете му. За момент той се изправи и се поколеба дали да каже нещо, макар че нямаше никакво желание да говори.

— Чудя се, татко, дали да заключа.

Бъртръм не се помръдна.

— Все още ли го няма?

— Не, татко.

Енорийският свещеник се изправи и премигна, за да избистри очите си.

— Не е ли в стаята си?

Керълин поклати отрицателно глава.

— Аз проверих.

— Колко е часът?

— Почти единайсет. Може би ще е добре да залостя предната врата и да оставя страничната само с резето…

— Не, скъпа, остави всичко, както си е. И отивай да спиш. Трябва да си много уморена.

— Мога ли да седна?

— Не, не! Имам работа. Лека нощ, Кери.

Неохотно, Керълин се качи в студената си спалня.

Видимо напрегнат и със загрижен израз на лицето, Бъртръм седеше на стола и чакаше сина си. За да залъже себе си, че е зает с работа, той прелистваше от време на време страниците на своята книга. Но не можеше да се съсредоточи върху нея. Постоянно поглеждаше към часовника си и напрягаше слух да чуе стъпки по пътеката.

Дори и сега не можеше да повярва, че Стивън, който в продължение на седмица беше образец на приличие, би могъл да се отдаде на безпътство само и само да удави мъката си. Такова обаче беше общото мнение. И как по друг начин можеше да се обясни продължителното му отсъствие? В допълнение към всичко това трябваше да приеме, че за него ударът беше жесток. Той въздъхна тежко и постави ръка на челото си.

Минутите течаха бавно, часовникът удари единайсет, след това отмери още половин час. В полунощ последните отблясъци от огъня припламнаха, преди да загасне. Безполезно беше да чака повече. Енорийският свещеник се изправи, загаси светлините и бавно се изкачи по стълбите.

На следващия ден в три часа следобед Керълин, чиито домашни грижи я заставяха да става рано сутрин и която почти не беше мигнала предишната нощ, почиваше полуоблечена в стаята си. Бъртръм беше излязъл по църковните си дела. Внезапно по стълбите се чу шум на бързи и познати стъпки. Тя скочи и се спусна към прозореца. Беше Стивън, който се приближаваше с весело изражение, което я обърка. Тя бързо облече един стар розов пеньоар и слезе да го посрещне.

— Дай ми нещо да ям, Кери, страшно съм гладен! — рече той грубо, което я подразни. — По-бързо, умирам от глад.

— Къде си бил?

Въпреки че гласът й трепна, в него се почувства осъдителен тон. Той се усмихна, с което промени напрегнатия израз на лицето си.

— Не ме гледай така, старо момиче. Съжалявам, ако съм ви огорчил. Бях зает.

— Как може да си зает три дни и нощи?

— Много лесно… Сдобих се с отвертка.

— Да не си полудял? — запита тя с променен тон. — Не се шегувай с такива работи, Стивън… Ние бяхме много разтревожени. Къде си нощувал?