Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Чувството на обида растеше, гражданското съзнание беше разбунено и местната преса пристъпи към действие. Два новинарски вестника обслужваха района: „Каунти газет“ и „Чарминстър Кроникъл“. В „Кроникъл“, който излизаше в сряда, се появи уводна статия със заглавие: „Оскърбление срещу нашия честен град“. Три дни по-късно вестник „Каунти газет“ излезе с уводна статия на първа страница озаглавена „Непристойно изкуство“.

Тринг наблюдаваше нивото на обществения градус и макар че го предвиждаше, съзнаваше, че то далеч надминава неговите очаквания, и този факт предизвика у него смесени чувства. Пресата прие добре неговите ясни признания, че комитетът е бил повлиян при вземането на решение от няколко изтъкнати граждани, чието доверие и великодушие е било предадено. Но макар че беше лично оправдан, успоредно със засилването на бурята той изпита съжаление към Клеър, която се оказа жертвата в тази афера.

По-късно, в понеделник, на сутрешното заседание на селския съвет, където темата на деня беше широко обсъдена, една дума, проронена от Шарп, го разтревожи силно. После се прибра у дома, за да хапне пържолата си, и със загрижен вид размишляваше, докато се събличаше. Накрая реши да действа. В два часа той взе телефонната слушалка и се свърза с Бротън Корт.

— Ало, ало, бих ли могъл да говоря с госпожа Дезмънд?

— Кой се обажда?

— Адмирал Реджиналд Тринг.

— Страхувам се, че жена ми е заета в момента.

— О, ти ли си, Джефри? Приятно ми е да те чуя, драги момко. Трябваше да те позная. Добре ли си?

— Напълно. С какво мога да ви бъда полезен?

— Разбираш ли, искаше ми се много да разговарям с Клеър във връзка с този въпрос… за изложбата. Но след като тя е възпрепятствана, мога ли да говоря с теб?

Гласът от другата страна на жицата затихна за миг и след това отговори:

— Естествено.

— Виждаш ли, като имам предвид нещо, което чух днес, съвсем сериозно смятам, че твоят братовчед трябва да бъде накаран да закрие изложбата си и да очисти отвратителните си цапаници… без никакво забавяне. Не ми се иска да говоря повече по телефона, но ти разбираш смисъла на думите ми.

— Мисля, че да.

— Добре! И можеш да предадеш моите най-добри пожелания на твоята съпруга. Напълно разбирам, че когато тя ме помоли да дам тази работа на твоя братовчед, не е имала и най-малка представа какво ще ни сполети… Бедното момиче!

Слушалката остана глуха.

— Е, добре… аз свърших, Джефри. Довиждане и късмет.

Джефри се отдалечи от телефона побледнял от ярост. Не беше ли седмицата изпълнена и без това с достатъчно лоши неща? Докато неговите подозрения, без съмнение, оставаха в сила, той ни най-малко не беше предполагал подобно нещо, толкова унизително за неговото самочувствие. Въпреки това трябваше да остане невъзмутим. Постоя малко в хола, за да се успокои. След това с напълно безизразно лице се качи по стълбите. Обикновено чукаше на вратата на дневната на жена си — сега влезе направо.

Клеър седеше на любимото си място до прозореца с отворена книга на коленете си и под очите й имаше кръгове, вероятно от безсъние.

— Заета ли си? — запита той небрежно.

— Да… всъщност не особено.

— Какво четеш? — протегна се той и взе книгата. — „Постимпресионистите“… Хм! Ти проявяваш твърде голям интерес към изкуството напоследък.

— Така ли?

— Така изглежда — отговори той и се отпусна на ръба на канапето. — Между впрочем кога ще видим новите ти картини?

— Какви картини?

— Тези двете, които си купила в Лондон.

Тя пребледня още повече и погледна настрана, без да отговори.

— Не помниш ли? „Милосърдие“, нали така беше? Очарователно наименование. И „В маслинената горичка“.

Тя разбра, че той се мъчи да й устрои клопка, и го погледна с усилие.

— Пазят ги за мен в момента.

— Но защо ни лишаваш от удоволствието да ги видим? Още повече че са ти стрували твърде скъпо.

Тонът му загуби сатиричния си оттенък и изведнъж стана твърд.

— Защо помагаш на този човек?

— Картините ми харесват.

— Не вярвам в това. Нехранимайкото не може да рисува. Все пак ти си хвърлила на вятъра четиристотин лири заради него, когато аз… ние, се нуждаем от всяко пени, за да поддържаме това място. Но и това изглежда ти е малко — яростта му го завладя напълно, той се изправи и избълва думите като скоропоговорка, — защото зад гърба ми тайно си сновала наоколо, за да му осигуриш работа в Мемориала, която той, разбира се, бързо оплескал, подвеждайки хората, които са го подкрепили, а теб те е превърнал в обект на приказки в графството. За какъв дявол си направила това?