Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Ти къде мислиш? Отивам да се измия и преоблека.

Тя въздъхна облекчено, но все още пълна с лоши предчувствия. Приготви му бекон с яйца и свари една кана силен чай. После седна срещу него и го загледа въпросително. Докато Стивън ядеше, не й каза нищо. След това се облегна на стола си и я погледна.

— Много е просто, Кери. Трябваше да завърша моите картини и тъй като те бяха заключени с катинар, аз влязох вътре.

— Влязъл си?

— Опитах първо със стълба, но тя не свърши работа, така че се принудих да използвам отвертка.

— И си бил там, в Мемориала, през цялото време?!

— Практически, да.

— Без нищо за ядене… три дена и три нощи? И си спал на пода?

— Мога да те уверя, скъпа Кери, че това не ме измъчваше ни най-малко — отвърна й той и гласът му стана по-твърд. — Исках да приключа работата си докрай. Сега картините са лакирани и завършени.

Тя замълча. Неговата жизненост успя да разсее донякъде безпокойството й. Тя не можеше да не забележи, че от продължителната и напрегната творческа работа той беше крайно изтощен. Неговата искреност и доброта бяха заменени от нещо, което тя можеше да оприличи на ужасно своенравие и твърдост.

Той погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам.

— О, не, Стивън! — започна да протестира тя. — Не започвай отново. Татко ще иска да те види.

— Ще се върна рано — увери я той. — Сигурно преди десет, обещавам ти.

Думите му прозвучаха убедително, макар че тя долови нещо в тях, което не можа да разбере.

Стивън напусна къщата толкова бързо, колкото и внезапно се беше появил.

След като почака малко на междуселския път, местният автобус се появи и Стивън му махна. Качи се и старото возило потегли бавно към Чарминстър.

Цялото същество на Стивън се беше опълчило срещу начина, по който бяха постъпили с него. Преди шест години той можеше да се съмнява в стойността на своите работи. Сега обаче бе убеден, че паната имат висока стойност като израз на една универсална тема, като произведения на изкуството въобще. А това, че бяха отхвърлени толкова безцеремонно и по толкова възмутителен начин, караше кръвта му да кипи. Най-лошото беше начинът, по който комитетът реши да потули делото, като задържи и конфискува картините му. Напразни се оказаха опитите му да предизвика преразглеждане на въпроса. Докато седеше в раздрънкания автобус, си спомни как бе излял душата си в паната с такова желание и добра воля. Споменът го накара да прехапе устни и да стисне ръце. Той не можеше, не биваше да се предава и независимо от всичко трябваше да даде гласност на случая. Стивън съсредоточено се зае да осъществи плана си, който, макар и да не беше изящен, все пак даваше надежди за успех. Беше доволен, че все още разполага с парични средства, които никога по-рано не са му били така нужни.

Когато автобусът навлезе в покрайнините на Чарминстър, Стивън усети, че нервите му се опъват. Часовникът на пазара показваше едва шест без четвърт. На спирката пред площада той слезе и прекоси напряко през „Оут Лейн“ към железопътната гара на графството. Стигна главния перон и застана до бариерата точно преди влакът от Лондон, идващ по разписание в шест без двадесет и пет, да спре на гарата.

От влака слязоха малко пътници и сред тях Стивън веднага забеляза младежката фигура на Торп Медокс, който се носеше насреща му с чанта в ръка.

— Благодаря ти, че дойде — каза Стивън и се ръкува.

— За нищо. Ще се радвам, ако мога да помогна, господин Дезмънд. Чичо ми ви поздравява.

— Ще те настаня в „Синия глиган“. Смятам, че ще ти бъде удобно там — продължи Стивън, докато вървяха към изхода на гарата. — Но преди това имаме да свършим малко работа.

— Осигурихте ли помещение?

— Наел съм го за две седмици от утре. Сега отиваме там.

В центъра на Чарминстър, на улица „Ленглендс“, малко встрани от пазарния площад, имаше един магазин, в който първоначално продаваха канцеларски стоки. По-късно направиха библиотека, а след поредица фалити сега мястото се използваше за краткосрочно даване под наем за най-различни цели. Точно пред това помещение Стивън се спря.

— Това е мястото. Не е голямо, но ще свърши работа. Стените имат добра площ, а може да поставим маса и стол за теб. Да влезем през задния вход. В двора има също и ръчна количка.

Пет минути по-късно те вече бутаха ръчната количка и се отправиха по един тих обиколен път към Мемориала. Градчето беше известно само заради катедралата си и в действителност беше малко по-голямо от село и жителите му рядко се отдаваха на нощно веселие. В този час по улиците имаше малко хора и Стивън се зарадва, че преминаването им стана незабелязано. За по-малко от двадесет минути те пренесоха паната в количката. Стивън ги покри с парче зебло, след като се убеди, че лакът се е втвърдил. Сетне заключи вратата и завинти обратно винкела, катинара постави на старото му място.