Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Боже господи! — извика Тринг пряко волята си.

Всички се спогледаха и Моулд добави меко:

— Това именно ни накара да поставим въпроса.

Адмиралът стисна устни и с последно усилие овладя положението. Накрая заяви рязко:

— За утре насрочвам заседание. Точно в девет часа. Ще повикам и Дезмънд. Междувременно, учтиво ви моля да се въздържате от публичен коментар. Лека нощ!

На следващата сутрин, в определеното време, без да подозира катастрофата, Стивън се яви пред комисията. Без да знае причината за това повикване — по телефона Тринг не му каза нищо — той бе в превъзходно настроение, уморен, но някак си мобилизиран след седмиците на напрегнат труд. Работата му беше на привършване и той имаше чувството, че картините са добри. Готвеше се да покаже таблата на комисията след няколко дни. Предполагаше, че сега искаха да го питат за това.

— Господин Дезмънд, трябва да ви съобщя, че ние видяхме вашите картини. Ние сме дълбоко шокирани от тях.

Това неочаквано изявление намери Стивън напълно неподготвен. Той не беше в състояние да възприеме това внезапно начало и сега стоеше пред тях крайно бледен, с потъмнели очи, станали почти непроницаеми. Преди да успее да отговори, Тринг продължи:

— Аз лично съвсем не разбирам как сте могли да интерпретирате нашите желания по такъв възмутителен начин.

Стивън си пое дъх дълбоко и болезнено.

— Кое е възмутително в моята работа?

— Начинания от този род трябва да изразяват нещо благородно и героично.

Стивън се намръщи.

— Вместо това вие ни предлагате серия от чудати идеи и лицето на човешкото страдание, изобразено смразяващо и апокалиптично.

— Аз ви изложих моите идеи, преди да започна работа. Тогава вие дадохте да се разбере, че ги одобрявате.

— Никой със здрав разсъдък не може да одобри тези пана.

— Вие компетентен ли сте да съдите за тях?

— Вие ни намерихте достатъчно компетентни, когато ви ангажирахме.

— В такъв случай може би ще бъдете добър да ми обясните в какво конкретно моите платна не ви удовлетворяват.

— О, аз ще ви кажа! — възкликна Кордли, провокиран до крайност от думите на Стивън. — Да не би да ни смятате за дебили или слепци? Голи жени… и пълен разврат.

— Достатъчно! — прекъсна бързо спора Тринг.

През изминалите часове той беше обмислил внимателно позицията си и средствата, с които би могъл да се избави от този случай. Въпреки че чувството му на лично достойнство бе остро накърнено, беше дошъл до извода, че чрез потулване на тази неприятна история щеше да се компрометира най-малко. Той беше решил преди всичко да не допусне на това събиране обсъждането на отделни елементи от картините, тъй като подобна дискусия несъмнено щеше да бъде преразказана на чашка, а това означаваше публичен скандал. Поради тази причина той изгледа Стивън със студен поглед и каза:

— Позицията на комисията е пределно ясна и неизменна. Ние не можем да приемем вашите картини. Според мен, за да могат да бъдат показани, в две от тях трябва да бъдат направени големи промени, а останалите трябва да бъдат нарисувани наново. Ще направите ли това?

— Не, разбира се! — отговори Стивън без колебание. — Абсурдно е да искате това.

— В такъв случай ще трябва да ви помоля да спрете всякаква по-нататъшна работа по паната. В подходящо време решението на комитета, с което се отменя вашият ангажимент, ще ви бъде връчено официално.

Всички мълчаха. След това Кордли изказа становище, което убягна от вниманието на председателя.

— Бих желал да се запише в протокола, че тъй като тези картини са били единодушно отхвърлени, по силата на условията на договора не се полага никакво възнаграждение за тях, нито пени.

Стивън стоеше като статуя и се бореше с вълнението в гърдите си. Никога досега, през всичките си горчиви моменти на своя живот, не беше изпитвал такова унижение и такова задушаващо чувство за несправедливост. Искаше да извика: „Задръжте проклетите си пари… вашите мръсни сребърници! Да не мислите, че съм излял душата си заради вашите пари?“. Но той знаеше, че подобно избухване само би потвърдило лошото им мнение за него. Мълчанието беше единственото му убежище. Той изгледа последователно в упор всички тези лица, толкова размазани, че едва можеше да ги разграничи, след това се обърна и напусна стаята.

Макар че главата му се въртеше, краката му механически го отведоха към Мемориала. Беше решил твърдо, независимо от забраната, която му беше наложена, да завърши паната и то незабавно. Не оставаше много да се направи. Щеше да бъде готов за последното лакиране на платната след два дни. Все пак имаше късмет, че не бяха го накарали да им предаде ключа.