Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Може би някой друг ден, Джени.

— Не забравяйте да ми се обадите, ако наминете насам, сър.

— Няма.

Тя си взе мрежата и чадъра и двамата станаха. При въртящата се врата си взеха довиждане и тя се запъти към пазара, а той се отправи в обратна посока, с намерение да върви пеш до „Фулхам“. Когато стигна до ъгъла на улицата, нещо го накара да се обърне. Тя също се беше обърнала назад. Той се поколеба, след това й помаха с ръка и си тръгна.

Мъглата се сгъстяваше, сякаш за да потвърди чувството му, че е загубил както топлината, така и приятното усещане за близост.

Изложбата на Стивън беше закрита в последния ден на ноември. Чарлс Медокс, собственикът на галерията, се страхуваше, че в пресата може да се оформи силно отрицателно мнение срещу Стивън, и по тази причина я беше организирал неохотно чак след натиска на Ричард Глин, когото той представляваше със значителна печалба през последните няколко години. За негова изненада обаче две от най-високо оценените картини „Милосърдие“ и „Пладне в маслиновата горичка“ през последната седмица на изложбата бяха купени от един агент. Така че Медокс не само покри разходите си, но дори и спечели. А Стивън след приспадането на комисионната получи чек за триста лири. Независимо от безразличието си към материалния успех той почувства облекчение от факта, че така неочаквано се издигна над хроничното си безпаричие. Необичайното финансово изобилие очерта добри перспективи за бъдещите му планове да посети Стилуотър. Едно кратко, но любезно писмо дойде от баща му, който го канеше в енорийството. Стивън му писа, че приема поканата. Сега, най-после, той нямаше да се върне като просяк!

Рано на трети декември младият художник опакова раницата си, остави бележка в студиото за Глин, който трябваше да пристигне скоро, и потегли за Съсекс. Един час по-късно слезе на спирка „Джилингхърст“ преди Халбъро, за да направи дълга разходка из местността, преди да стигне до Стилуотър. Беше приказно зимно утро. Бледожълтото слънце не беше разтопило още хрущящия скреж, който сребрееше по тревата и върху всяко глогиново клонче. Върху клоните на буковите дървета кристалчета от лед улавяха слънчевите лъчи и разпръсваха брилянтни фрагменти на дъгата. На полето се виждаха крави, обвити в пара от собствената им топлина. Колко често, когато беше в Испания сред горещите маслинови горички и изпепеляващата самота, се бе връщал мислено в Англия при влажната земя и обезлистените дървета, при обилно напоените ливади и вирчетата за лов на раци!

Стивън крачеше по ветровития междуселски път и скованата земя отекваше под ботушите му, връщайки го с всяка стъпка към дните, когато кръстосваха с брат си тези гори и ливади. От дясната му страна изникна гъсталака, където събираха лешници, а по-нататък срещна шубрака, в който един следобед през юни намериха разкошно оцветено яйце със златно кръгче на птичка мушитрънче. След още един завой на пътя, през дърветата с опадали листа той видя блясъка на езерото на Чилингъм. Колко пъти бяха идвали да ловят сребрист костур, който се криеше в килимите от лилии и кресон в тези чисти изворни води. Потокът от спомени го накара да скръцне със зъби. Чувството на самообвинение, което, след като научи за смъртта на Дейвид, не беше го напускало, сега отново пламна в гърдите му. Внезапно и болезнено той усети липса на увереност в собствените си творчески сили, почувства се празен, сякаш животът му не бе нищо повече от едно слабо и изхабено есе на безплодността.

Той стигна до селцето Стилуотър и с туптящо сърце прекоси павираните улици, които криволичеха между стари, изградени наполовина от дърво фронтони. Селцето беше се разраснало в негово отсъствие. Много новости правеха поразително впечатление — многообразието на магазини, киното, което представляваше една широка покрита палатка, наличието на голяма танцувална зала, осветена с неонови светлини, разположена в съседство със старата царевична борса. По-нататък, когато изкачи хълма извън селото, Стивън се спря пред редица нови, построени от червени тухли туристически бунгала, намиращи се на главното шосе, преди селския път, който отвеждаше към енорийството. Техният ужасен стил и евтина претенциозност, съответстващи на имената им — погледът му отмина бегло няколко названия като „Гнездото“, „Коси-нук“, „Биланку“, го изпълниха с внезапна тъга. Някога този висок рид предлагаше великолепен изглед към нормандската църква и към останалата хълмиста местност и беше едно прекрасно място, една целина, недокосвана от човешка ръка, покрита с щир и орлова папрат, откакто се помнеше.