Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Клеър разгледа внимателно картината и като пожела да изрази своя интерес, смело каза:

— Грубият завършек на картината ме поразява.

— Не можех да си позволя нормални платна — усмихна се той. — Рисувана е върху зебло… едно парче, отрязано от чувал за картофи.

— Сега ли се връщаш от Испания?

— Не, напуснах я преди осемнадесет месеца. Имаше един човек в Париж на име Амедео Модилиани. Фин художник. Бях много привързан към него.

— Защо казваш „бях“?

— Той умря през януари в болницата „Милосърдие“. На следващия ден момичето, което живееше с него, се самоуби.

Спокойствието в гласа му я стресна. Тя го погледна учудено. Какъв странен човек беше станал той…

Последва тишина. Няколко души влязоха в галерията с вид на хора, очакващи да видят нещо скандално. Младият мъж зад бюрото остана седнал, като решеше косата си назад с дребно гребенче. Клеър усети погледа му върху себе си.

— Сега в Лондон ли си? — попита тя.

— Да. Глин ми е дал едно кътче в неговото студио. Намира се встрани от „Фулхам роуд“. Няколко седмици няма да го има. Медокс също беше много почтен с мен. Между другото той ще бъде тук в три часа. Бих желал да се срещнеш с него.

Тя трепна нервно. Не можеше да чака повече, престори се, че гледа часовника си.

— Трябва да бързам, за да не изпусна влака — рече тя и започна да прибира нещата си. След това събра сили да запита: — Стивън, ще наминеш ли в енорийството?

Той замълча.

— Беше грешка, че се върнах първия път. Ще бъде още по-лошо, ако го направя сега. А и те може би не ме искат.

— О, сигурна съм, че желаят да те видят сред тях. Говорих по телефона с Керълин вчера вечерта. Наистина им липсваш.

Последва още по-дълга пауза.

— Е — колебаеше се той, — ако ме поканят…

— Много се радвам. Тогава ще се видим там, Стивън. Довиждане.

Навън въздухът поразхлади горещите страни на лицето й. На запад небето хвърляше розови оттенъци. Тя тръгна с бързи крачки по нанадолнището на улица „Свети Джеймс“ към гарата. От ума й не излизаше кратката среща със Стивън. Струваше й се забележително, че се беше срещнала и разговаряла с него. Чувстваше се щастлива.

Във влака, който си пробиваше път в октомврийския здрач, край потъващите в тъмнината гори и селца Клеър се отпусна замечтано. Една усмивка, породена от спомени, разцъфна на устните й. Изведнъж й дойде една мисъл, която я накара тихо да възкликне. Колко прекрасно би било, ако можеше да стане! Опита се да претегли възможностите спокойно. Неизбежно при сегашните обстоятелства щеше да има трудности, но тя беше сигурна, че ще може да се справи. Най-малкото щеше да вложи в това цялото си сърце.

Стивън пристигна в Лондон с по-малко от три лири и джоба. Състоянието на пълна неплатежоспособност не беше ново за него. Чувстваше се щастлив, че има легло и че може да ползва малката кухничка в студиото, от която Глин сега не се нуждаеше. Трябваше сам да се грижи за себе си, а следвоенните цени го ужасяваха. Четвърт хляб струваше един шилинг и четири пенса, около четиристотин грама от най-евтината захар, преди това продавана за два пенса, вече се продаваше за един шилинг и три пенса.

Често пъти в годините, когато беше далеч от отечеството си, той се връщаше мислено в Лондон. Сега едва можа да го познае. Процесът на демобилизация, който продължаваше, предизвика огромно разместване на обществените пластове. В Уест Енд цареше абсурдно веселие. Почти един милион млади британци загинаха във войната, а още един милион бяха осакатени. Сякаш за да забравят този факт, тълпите се втурваха към местата за развлечение: към театрите, кината, ресторантите и нощните клубове. Тъгата изведнъж беше изчезнала, сякаш никога не бе съществувала.

Само реката остана непроменена. Като избягваше оживените улици, Стивън дълго бродеше из речните гари на Челси и Батърси и изучаваше играта на отраженията — безкрайната градация на сивата светлина, разкъсвана от внезапния блясък на розово или млечнобяло, който хвърляше октомврийското слънце. След краткото му, но паметно пребиваване в Степни долното течение на Темза му въздейства по един неповторим начин, пораждайки в него нуждата, силна и настоятелна, да нарисува реката в цялото й многообразие. В паметта му с особена сила се възкреси Кучешкия остров, който се намираше недалеч от улица „Клинкър“. Този трогателен спомен го изпълни с носталгия. Изпита усилващо се желание отново да види това място. И една сутрин, ден преди изложбата му да бъде закрита, когато нямаше какво друго да прави, той се качи в автобуса за Степни.