Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Той спря и попита:

— Кой я купува?

— Не можеш ли да се сетиш?

— Моулд ли?

Тя кимна утвърдително и горчиви сълзи се появиха на очите й.

— Той закупи толкова много земи близо до селото. Говори се, че щял да строи завод за цимент на хълма, непосредствено до старата кариера за негасена вар. Това е невероятно… изгледът ще изчезне и… Като си помисля как се промени Съсекс, иде ми да седна и да заплача.

Той я върна обратно на темата.

— Не ми разказа как се случи всичко това.

Тя отхапа от кифлата, която, без да съзнава в своето вълнение, бе доближила до устните си.

— Причината беше майка. Ти знаеш каква е била винаги. С никакво чувство за икономичност, без никаква представа за цената на парите. Когато заминаваше за своите почивки, ние всички си мислехме, че тя си има лични средства, някакъв неин собствен доход, за който никога не ни е уведомявала. Но, о, боже, това не било така. Само преди дванайсет месеца ние разбрахме, че тя е в ръцете на лихвари, които се появиха един ден и заплашиха татко със съд, ако той не плати. Разбираш ли — трепна гласът на Керълин, — през последните няколко години майка подписала полица, с която се задължила с големи суми.

— Колко?

— Почти десет хиляди лири. Разбира се — продължи Керълин, — тя е получила само малка част от тях, но с натрупаните лихви това беше сумата, която те ни предявиха. Това беше истинско изнудване, но вместо да се занимава със съдебните дела, които бяха заведени срещу нея, татко реши, че ние трябва да платим. По-добре да бъдем разорени с чест, каза той, отколкото да се изправяме пред нов позор.

— Като този, който аз му причиних — допълни меко Стивън, след като тя замълча.

Тя отмести погледа си, който се задържа няколко мига едновременно потиснат и критичен върху гледката през прозореца.

— Не би ли могъл Хюбърт да направи нещо? Или Джефри? — попита Стивън.

Тя поклати отрицателно глава.

— Те самите са изправени пред големи трудности. Данъците и високите заплати засегнаха Хюбърт — овощните градини не носят доход. Мисля, че Джефри е заложил Бротън.

Тя добави:

— Ние не виждаме напоследък почти никого от тях.

— Ясно — рече той накрая, — старото момиче наистина е тръгнало през просото. Макар че от друга страна винаги съм й се възхищавал, че прави точно това, което й се иска — каза Стивън за майка си. — Къде е тя сега?

Керълин се надигна и с вид на човек, който разкрива пълната катастрофа, рече с понижен глас:

— В една психиатрична клиника в Дълвич.

Той я изгледа с неразбиращ поглед, след това избухна в силен смях. Без да разбира, бледа и разстроена, тя го наблюдаваше, толкова скована от възмущение, че не можеше да говори. Какво, за бога, му беше станало, та се държи по такъв начин? Тя си спомни, че в една от техните продължителни беседи, в опита си да се извини, Стивън й беше казал веднъж, че нито един художник не е бил напълно нормална личност. Можеше ли този негов смях да е също признак на лудост? С нервно вълнение тя се наведе към него и го разтърси.

— Не се смей! Не си на себе си.

— Извинявай — рече той, като възстанови предишния си тон. — Това, което ми каза, изведнъж ми се стори прекрасен финал на един живот, напълно отдаден на развлечения.

— Развлечения ли! Ти съвсем си без сърце! Срамувам се за теб.

— Е, хайде сега, Кери, не бъди толкова състрадателна към всички, даже и към себе си. Познавам хора с много повече грижи от тези, които си имала. В Испания живях при една стара сляпа жена, която живееше абсолютно без нищо, нямаше дори достатъчно за ядене, която мръзнеше през зимата и се потеше през лятото, която е изтърпяла не само абсолютната сиромашия, но и абсолютната самота и въпреки това нито веднъж не се оплака. Не трябва да падаш духом.

— Но как мога да не се тревожа, като гледам докъде стигнаха нещата? Ако ти беше добър син и беше останал вкъщи да помогнеш на татко, да вземеш нещата в свои ръце, то ние щяхме още да сме щастливи в Стилуотър. Ти щеше да бъдеш обичан и уважаван…

— Вместо мразен и презиран…

— Стивън — постави умолително ръката си на рамото му, — даже сега не е твърде късно. Татко има нужда от теб. Той все още…

— За бога, Кери — прекъсна я той грубо. — Ти знаеш, че съм женен. Искаш да дойдем и двамата в твоето бунгало от четири стаи.

— Тогава няма какво повече да си кажем — въздъхна тя, надяна влажните си памучни ръкавици и взе остатъците от чадъра си.

— Между впрочем — осени го една мисъл, — не е ли клиниката в Дълвич твърде скъпа? Как успявате?