Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Той не можа да удържи ироничния си отговор, но после добави:

— Да, бях там за първи път от много време. Предполагам, че ти идваш тук доста често.

— Всяка вечер по време на театралния сезон. Музиката е голяма радост за мен.

— Сама ли си? — попита той.

— Сега вече да. Моята приятелка си замина. — Тя се колебаеше, набирайки смелост. — Защо не дойдеш в квартирата ми да си поприказваме? Не можем да стоим тук на улицата. Съвсем наблизо съм, на „Найт бридж“.

Поканата прозвуча съвсем естествено и, може би, защото случайната среща предизвика неговото любопитство, той се съгласи. Колата й, един тъмносин „Даймлер“ кабриолет, беше паркирана малко по-надолу по улицата. Те потеглиха на запад по пустите улици.

— Това е лукс, Клеър — отбеляза той ведро. — Много по-добра е от стария ти „Дьо Дижон“.

— Колата е под наем — отговори тя. — В момента не разполагам със собствена. Взех тази от един гараж. През нощта не смея да пътувам с метрото, но през деня го ползвам от вкъщи до работата и обратно.

Нейният намек за личните й трудности и за това, че е принудена да щурмува неудобствата на лондонското метро, прозвучаха някак си странно за неговия слух.

— Имаш ли работа?

Тя кимна утвърдително с глава.

— В Сетълмента „Свети Барнабас“ за изоставени момичета. Там съм почетен секретар под ръководството на нашия скъп викарий, отец Лофтъс.

— Лофтъс! — възкликна Стивън.

— Такъв прекрасен човек. Той беше — поколеба се тя — човекът, който ми оказа огромна духовна подкрепа.

Той се приготви да отвърне, но се въздържа. Скоро стигнаха до нейната квартира, разположена на най-горния етаж на една къща на „Слоун стрийт“. Тя го въведе в хола, който беше дълъг и тесен, но уютен, покрит с мек килим, украсен със сребърни лампиони. От двата края на стените, оградени с гравирани чамови рамки, бяха закачени неговите картини, които тя беше купила преди седем години.

— Изглеждат добре, нали? — отбеляза Клеър, докато той ги гледаше, и преди Стивън да каже нещо, тя продължи с жизнерадостен глас, който звучеше престорено и издаваше нейното вътрешно вълнение: — Може би ще познаеш някои от старите ми неща. Повечето от тях съм донесла от Бротън. Прекарвам по-голямата част от времето си тук. Освен когато децата са във ваканция. Никълъс е в Уелингтън, ти знаеш, а Хенриет е в Родийн. Снимките им са на бюрото.

Тя показа фотография в сребърна рамка и докато той я разглеждаше внимателно, свали шала и ръкавиците си, след това седна до малка масичка тип „Пемброк“, върху която имаше кана термос и чиния, покрита със салфетка.

— Искаш ли да пиеш нещо? Нека да седнем. Има топло мляко. Но може би ще предпочетеш уиски със сода.

Той би могъл да се закълне, че тя се отпусна облекчена, след като той предпочете млякото. Въпреки бързите й движения долавяше, че беше станала недоверчива, наплашена от многото компромиси, които беше направила със себе си. Докато му наливаше млякото, той я наблюдаваше дискретно. Тя говореше много повече от преди и имаше странния маниер да се самообвинява. На бюрото той забеляза папки, бележници, списък на молби, различни книжа, свързани с благотворителната й дейност, а отгоре, до снимките на децата, лежеше портрет на красив свещеник с високо чело, излъчващ благородна чистота — безспорно това беше Лофтъс. Той се приближи до нея и я изгледа внимателно.

— Значи това е викарият на „Свети Барнабас“.

— Ти познаваш ли отец Лофтъс?

— Познавах го някога. Той беше груб с Джени… жена ми… когато тя работеше в Сетълмента.

И после разсеяно добави:

— Сега изглежда добре охранен.

— О, как можеш да говориш така, Стивън? Погледни колко благородство има в това лице!

— С една фотография можеш да направиш всичко, каквото пожелаеш, Клеър — усмихна се той без злоба. — Ако аз бях го нарисувал, щях да проникна под повърхността на тлъстините.

Той избухна в смях, който завърши с пристъп на кашлица. Изтри очите си с изцапана от боите носна кърпа.

— Извинявай. Просто си мислех какво съм преживял, за да реагирам по този начин.

Тъй като тя не отговори, той седна отново.

— Как е Джефри?

Тя се изчерви, но отговори спокойно.

— Мисля, че не сме се виждали няколко месеца.

За него не беше трудно да разбере какво имаше предвид. Ако не беше истински разделена с Джефри, най-малкото тя го виждаше възможно по-рядко и за компенсация изпълваше живота си с хубави предмети, със заседания на комисии и добре организирана благотворителна дейност. Все пак колко ли много самота бе изживяла в тази прекрасна стая, така прохладна сега след горещината на театъра и дъхът на лавандула?