Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Тишината стана мъчителна. Тя отиде до него и му предложи сандвич.

— Не съм гладен — отговори той. — Изядох една купа шкембе с лук преди операта.

Тя го погледна бързо и леко се изчерви. Защо трябваше да проявява тази ненужна грубост? Беше ли това несъзнателно, или пък беше нарочно? Тя се запита защо го беше поканила тук, в мястото, създадено само за нея. Можеше ли това да бъде Стивън Дезмънд? В този ужасен костюм и в тези евтини кафяви обувки. Беше облечен точно като човек от работническото съсловие. Главата му, спокойна и изправена, определено изпъкваше, но остриганата му коса подчертаваше грапавините на черепа му и просто я плашеше. Това впечатление се подсилваше още повече от ироничното спокойствие в очите му. Красивите му ръце бяха загрубели, а ноктите му бяха очукани и зацапани с боя. Но тя успя да се справи с тези свои чувства, като си даваше сметка с каква мисия се е заел той. Желанието да му помогне се загнезди отново в нея.

— Стивън! — извика тя импулсивно. — Къде си живял през всички тези години?

— В Ийст Енд — отговори той — до реката.

— Там, до доковете?

— Да! „Кейбъл стрийт“, Степни. Защо, има ли нещо лошо в това?

— Не смяташ ли, че ти е необходима промяна? Имам предвид, що за живот живееш в това обкръжение?

— Художникът не принадлежи към никакви класи. Аз обичам хората.

— Но ти трябва да се намираш сред красиви неща… в красива местност, извън града…

— И да рисувам рози около вратата? Не, Клеър, аз черпя моето вдъхновение от самата тиня на Темза. Моля те, не ни съжалявай. Ние си имаме нашите развлечения. Почти всяка вечер в събота отиваме да изпием по една бира в местната кръчма. От време на време отиваме на разходка до Хийт. А през лятото прекарваме две седмици в Маргит със зълвата на моята жена. Тя има рибен магазин, нейните желирани миди са нещо, което се помни.

Клеър прехапа устни. Самата мисъл, че той живее в мизерия с тази дребна слугиня, за която отец Лофтъс говореше с такива унищожителни думи и чиито долни пороци несъмнено бяха причината за намалената му жизненост и за упадъка му предизвикваше у нея отвращение.

— Бих могла да си представя.

Той се усмихна добродушно.

— Не се безпокой, Клеър. Безразлично е къде живея, докато мога да рисувам. Само едно нещо има значение. Трябва да съм свободен да работя, когато и както намеря за добре.

— При това положение — каза тя бавно — няма ли да се върнеш в Стилуотър?

— Никога!

— Не ти ли става мъчно за тях?

— Може би ще те шокирам… но не мисля за това.

— Ти даже не знаеш какво става в енорийството?

Той поклати отрицателно глава.

— Но представи си, че те искат да те видят и имат нужда от теб?

— Не е възможно.

— Нещата са се променили, Стивън, страшно много са се променили… и то не към добро.

В този момент тя се изкушаваше да му каже всичко, да го нарани, като разкрие цялата истина за нещастията, които бяха връхлетели Стилуотър. Но все пак успя да се въздържи.

Малкият френски часовник удари меко и при този звук Стивън се сепна.

— Става късно. Не трябва да те задържам повече.

Тя не отговори. Той се изправи и й протегна ръка. Когато стисна ръката й, го обзе тъга и съжаление. Съвсем неочаквано постави ръката си на рамото й.

— Ние сме приятели все още, нали?

Видя, че тя се стъписа от неговата близост и това накара очите му да заискрят.

— Радвам се, Клеър. За теб нещата вече са отминали.

Той свали ръката си и те тръгнаха към вестибюла.

— Трябва да дойдеш отново — каза тя слабо, като се мъчеше да възвърне нормалния си вид.

Той се усмихна, без да отговори и излезе. Внезапно я осени мисълта, че няма да го види никога повече. Бавно, с наведена глава, тя отиде в спалнята си, отново толкова бяла, свежа и девствена, както в дните на нейното моминство, и впери невиждащ поглед в огледалото. По бузите й се стичаха сълзи. Тя промълви:

— Поне знам къде живее. Трябва да говоря с Керълин за него. Наистина трябва.

В продължение на седем години нищо съществено не беше нарушило спокойствието в живота на Стивън. Но след посещението на Глин нещата получиха неясно ускорение, последва низ от неочаквани събития, които му създадоха тревоги. Около дванадесет дни след срещата с Клеър на „Кейбъл стрийт“ пристигна писмо с клеймо от пощата в Стилуотър. Джени, която държеше много на роднинските чувства, а и не беше горделива, искаше мъжа й да се помири с близките си. Тя остави писмото върху чинията на Стивън, за да го види, след като се върне от реката.