Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Когато влезе и седна, Стивън взе писмото — мислеше, че е от Глин, но като видя почерка на плика, остави го обратно и леко се намръщи. След като се навечеря, го отвори и като усети любопитния поглед на жена си, каза:

— От Керълин е. Иска да се срещне с мен.

— Ще отидеш, нали?

— Каква полза ще има от това?

— Сигурно няма нищо лошо в това да се срещнеш със сестра си.

— Но това ще бъде просто загуба на време.

— Но тя е твоя плът и кръв.

Веждите му се отпуснаха и той не можа да сдържи усмивката си.

— Обичам те, Джени! И поради това ще отида — каза той смирено и тържествено. — Получих си това, което заслужавах заради тази проклета опера.

Тя му се усмихна с тъжно съчувствие, утешително и с разбиране.

През следващата седмица, в сряда, макар и неохотно, той се отправи към гара „Виктория“, където под централния часовник Керълин щеше да го чака.

Минаваше единадесет часа, когато слезе от автобуса и си проправи път сред претъпкания перон. Питаше се дали Кери, тази завеяна душа, би могла да закъснее. До щанда с книги забеляза една ниска жена на средна възраст, с прошарена коса, облечена в костюм от груб плат, който й стоеше лошо, и всичко това му помогна да си спомни чертите й. Когато го забеляза, широкото й развълнувано лице се изопна, тя направи няколко крачки към него с малка, нервна въздишка и го поздрави. Да, това наистина бе сестра му.

— Какво утро! — възкликна тя. — Истински проливен дъжд.

— Сигурно е валяло и когато си пътувала до Халбъро.

— Да, валеше. Нямаше автобус, поради това вървях пеша. Вятърът обърна чадъра ми наопаки.

Тя потисна смеха си и отново издаде същата слаба въздишка. Показа чадъра си — една антика от парцалива коприна с изкривени спици. Сетне добави:

— Ще се поправи, макар че… мислиш ли?

Стивън попита:

— Няма да откажеш чаша кафе. Да отидем ли в бюфета?

На нея й се искаше да се измъкне от блъсканицата и шума на гаровия ресторант.

— Не можем да разговаряме там. Твърде е шумно. Има едно малко място, казва се „Меденият чайник“.

Те излязоха от гарата и на гърба на „Виктория стрийт“ влязоха в сграда, боядисана във воднисто ябълковозелено. Горе, в малка хладна стая, те седнаха до маса от опушен дъб, върху която имаше ваза с изкуствени цветя, касичка за събиране на пожертвования за д-р Бърнард Хоумс и една швейцарска хлопка за крави. Стивън раздруса хлопката и в този миг една жена в дреха от сиво грубо сукно се появи усмихната, донесе лед, две чашки от някакво сиво възтопло питие и една поставка с кифли.

Керълин говореше за какво ли не — за времето, за реколтата, за очакванията от лов на лисици, но в момента, когато жената си отиде, раменете й се отпуснаха и тя унило разбърка течността в нащърбената си чаша.

— Предполагам… — рече тя тихо, след като се убеди, че никой не ги наблюдава. — Но нека да започна от самото начало. Ти нищо ли не знаеш?

— Нищо.

— Ех… като че ли грижите ни не бяха достатъчни — опитваше се тя да се окопити, за да преодолее болката от този разговор. — Ние напускаме енорийството.

Той не даде вид, че разбира за какво става дума.

— Напускате… Защо?

— Принудени сме да го продадем.

Той я погледна изненадан.

— Истината е обаче, че тъй като църквата определя начина на наследяване, то не може да бъде продадено. Църковните власти разрешиха на татко… при сегашните обстоятелства… но при условие че все още ще живеем близо до църквата.

Възцари се тишина.

— Къде отивате?

— В една малка къща на пустееща земя. В едно от тухлените бунгала на Моулд, без изглед, без градина, само четири стаи и всичките толкова малки, че не може да се завърти дори котка в тях. О, боже, о, боже, това е непоносимо!

Дори в нейната печал — думите й се редяха с хълцане и я смаляваха още повече с ужасяващото си значение — тя успя да забележи колко малко тези новини го разтревожиха. Той я слушаше мълчаливо, със странно спокойствие. След това каза:

— Мислех си, че ти харесва една по-малка къща. Често съм те слушал да се оплакваш, че къщата в Стилуотър е била твърде голяма и старомодна и че ти е трудно да се справяш с нея. Вероятно бунгалото ще се окаже много по-удобно за теб.

— Как можеш да говориш така? — възкликна тя и внезапно се разпали. — Стилуотър е бил дом на фамилията Дезмънд в продължение на двеста години. Ти знаеш колко се гордее татко с къщата! Колко я обича! Самата земя е свята за семейството ни. Не значи ли тя нищо за теб?

— Не! — отговори той, след като размисли малко. — Някога да. Но сега вече не.