Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Господи! Нечовешко е да не желаеш някаква положителна оценка.

— Похвалата или отрицанието имат само моментен ефект върху човека, чиято любов към красотата прави от него най-строг критик на собствените му произведения. Това са думи на Кийтс.

Изглеждаше, че Глин беше навлязъл в хлъзгава почва, но се овладя и започна да пълни лулата си. Като изчатка силно с кибрита, той си каза, че няма да позволи да го отклонят от намерението му и че ще го осъществява по-решително, откогато и да било. После продължи с един по-умерен, примирителен тон.

— Поне ще признаеш, че напоследък демонстрираш известна отчужденост. Не е добре за хора като нас да бъдат толкова усамотени.

— Но ако този някой работи?

— Аз също работя. Но освен това трябва да ходя насам-натам. Невинаги това е много удобно, но го правя и да ти кажа откровено, започна да ми харесва. Срещам се редовно с моите колеги във „Фраскати“, наминавам в клуба „Гарик“, присъствам на заседанията в Академията на изкуствата. Мисля, че е крайно време да престанеш да се криеш. Имам два билета за „Дон Жуан“ в „Ковънт Гардън“ за четвъртък вечер. Даде ми ги госпожа Лехмън, ти помниш, че й рисувах портрет миналата година. Ще дойдеш ли?

Стивън бавно поклати глава. Думата „криеш“, която Глин употреби, го засегна.

— Не съм ходил на театър петнайсет години.

— Но преди това ти обичаше да ходиш на театър.

— Сега съм твърде зает.

— Къде е гнилото в тази работа? Настоявам да ми кажеш. Ела, след това ще вечеряме в кафе „Роял“.

— Да, отиди, Стивън — настояваше Джени. — За теб това ще бъде един хубав отдих.

Дезмънд погледна единия и другия и едно слабо нервно потръпване премина по скулите му. Той познаваше себе си твърде добре. Винаги се бореше със смътното чувство, че някакъв непознат страх го очаква зад ъгъла. Искаше да спаси себе си чрез отчуждението, което Глин оплакваше, надяваше се да намери забрава в своята работа, в щастливото невежество на живота си с Джени. Отказът беше на езика му, но той беше работил особено добре този ден. Една необикновена снизходителност, защото желаеше да угоди на жена си и на Глин, го накара да направи изключение от своето правило.

— Добре! — каза той. — Ще дойда.

— Чудесно! — възкликна Глин и кимна с благодарен поглед.

Представлението в „Ковънт Гардън“ беше завършило и зрителите вече излизаха. Стивън, който се показваше извън дома толкова рядко, бе леко замаян, което беше предизвикано не толкова от живите мелодии на Моцарт, колкото от това, което наблюдаваше у Глин. Той не беше безразличен към погледите на признание, отправени към него в антрактите. Видът му бе бохемски и биеше на очи — сакото му от рипсено кадифе, сивата му риза и червена вратовръзка бяха твърде шокиращи за хората наоколо, облечени в черно и бяло. Носеше достойнствата на академик, който можеше да поиска петстотин гвинеи за портрет в половин дължина и явно се чувстваше винаги в центъра на вниманието. Промените, които предизвика славата в грубоватата личност на Глин, не бяха толкова разрушителни, но все пак бяха очебийни.

Стояха навън срещу входа на станцията на метрото на „Боу стрийт“.

— Сигурен ли си, че не желаеш нищо за пиене?

— Не, не желая, благодаря. Ще се разходя до „Оксфорд стрийт“ и оттам ще се кача на моя автобус.

— Ще се видим скоро. А дотогава ще имам някои интересни новини за теб.

Това беше най-многозначителният намек, който Глин направи тази вечер. Беше рискувал да го подхвърли, но както друг път и сега той мина покрай ушите на Стивън. Но Ричард усещаше, че има определен напредък.

Те си стиснаха ръцете, Глин потегли към „Странд стрийт“, а Стивън се обърна и тръгна в обратна посока. В следващия миг почти се сблъска с една жена, която излезе от фоайето на театъра. Инстинктивно се дръпна назад, извини се и в същия момент видя, че това беше Клеър.

— Това си ти! — възкликна тя шепнешком.

От стреснатия и изненадан израз на лицето й той разбра колко болезнена беше за нея тази среща. В това деликатно положение те застинаха неподвижно на почти безлюдната улица, гледаха се в очите един друг мълчаливо, подобно на две восъчни фигури от намиращия се наблизо музей на мадам Тисо. Тази мисъл наистина хрумна на Стивън, но преди да беше успял да наруши тишината, която му се струваше нелепа, Клеър го изпревари.

— Стивън, не мога да повярвам. Кой би могъл да предположи, че ще те срещна тук? Ти беше ли на опера?

— Да не мислиш, че просто съм прекосил улицата?