Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Да, разбира се. Но аз не бих хранила големи надежди, ако съм на ваше място.

Когато той си отиде, Джени се върна в кухнята и застана за миг озадачена, след това тръсна глава и отиде да прибере прането.

В пет часа звънецът на входната врата звънна отново и преоблечена и готова, тя побърза да посрещне гостите.

— Съжалявам — каза Джени, след като ги поздрави. — Стивън все още не се е прибрал.

— Ние сме подранили — каза Глин и закачи шапката и шала си на закачалката. — Между другото, идвал ли е днес у вас търговецът на картини Медокс?

— Да — каза Джени предпазливо. — Господин Чарлз Медокс.

— Надявам се, че си му дала да вземе няколко платна на Стивън?

— Господи, не! Не бих могла да направя това без негово разрешение — усмихна се тя. — Цената им сигурно не е по-малка от стойността на къщата ми.

— Разбирам — каза Глин и спря за миг. — Е, добре, вие по женски можете да поклюкарствате тук, а аз ще отида в студиото.

Той мина напряко през кухнята, намери ключа под изтривалката и влезе в паянтовата дървена барака, където Стивън работеше. Мястото беше неудобно и студено, но беше сухо и имаше прекрасна северна светлина. На триножник в центъра на помещението стоеше една голяма незавършена картина, докато в другия край бяха струпани множество платна, всичките без рамки.

Ричард разгледа внимателно незавършената картина, като същевременно си натъпка лулата с пресован тютюн. След като я запали, свали платното и сложи друго, от тези, които бяха под триножника, и седна на счупеното канапе да го разгледа. След пет минути отново смени платното, седна и отново започна замислено да наблюдава. Това се повтори неколкократно.

Във всички движения на Глин имаше уравновесеност и зрялост. Беше вече петдесетгодишен и непримиримият бохемски дух, който го караше някога да отхвърля ортодоксалността и да търси самостоятелната изява, беше сразен и заменен от един истински и напълно заслужен успех. Произведенията му бяха справедливо признати като ценен принос в английското изкуство. Той не беше вече бродяга, а собственик на къща в Челси, женен, член на Академичния съвет, можеше да бъде доволен от позицията, която заемаше. Но въпреки това в известен смисъл той беше в конфликт със себе си. Винаги въздържан, той знаеше, че каквато и промяна да извърши в себе си, в сърцето си винаги щеше да остане борец на непризнатото, знаменосец на бунта. Платната в тази дървена барака бяха не само далеч по-съвършени от неговите, те заслужаваха да бъдат изложени наред с произведенията на великите гении. И като оценяваше по какъв начин през тези седем години Дезмънд се беше трудил без почивка, погребан в този бордей, отказващ всякакъв контакт със света, Глин разбираше, че е дошло времето да действа, да разкъса най-после завесата на отшелничеството. Безполезно беше, разбира се, да говори с автора на тези картини. Той беше се опитвал да стори това неведнъж, но без успех. Знаеше за визитата на Медокс тази сутрин — беше разговарял с посредника предварително и сега, когато неговата мисия беше пропаднала, той съзнаваше, че трябва да действа по своя собствена инициатива.

С решителен вид той стана и взе картината, която беше вече отделил — „Горещина в Хампстед“. След това я зави в кафява хартия и я върза с канап. Като се движеше с необикновена лекота, той излезе, заключи студиото и напусна къщата през задната врата. За три минути стигна до кръчмата „Добро намерение“ и след като изпи чаша бира, помоли бармана да пази пакета, докато не дойде да си го вземе по-късно същата вечер. Нямаше още шест часа, когато съвсем незабелязано се върна в двора и влезе в кухнята.

Стивън, който току-що беше пристигнал, излезе напред, за да го посрещне. Когато се ръкуваха, Глин не можа да не си помисли каква голяма промяна бе настъпила в неговия приятел от дните, когато за първи път се запозна с него в Слейд. Беше толкова слаб, че скулите на лицето му бяха силно изпъкнали и оформяха дълбоки дупки в слепоочията му. Изправен там, в грубите си изцапани с боя дрехи, загърнал раменете си със стар шал, с дълги кокалести ръце и с буза, изцапана със сажди от някой речен влекач, той създаваше впечатление за човек, поддържан само от собствения си вътрешен огън. Но червеникавият цвят на скулите му и изключителният блясък в очите му го спасяваха, показваха, че в него все още има живот.

— Добре ли прекара деня? — запита Глин.

— Нелошо. От сутринта съм надолу по реката към Гринуич.

— Как се чувства старата майка Темза?