Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Бих искал да остана известно време, но след това ще трябва да тръгна отново на път.

— Ужасен е начинът, по който живеете, сър, без дом, винаги на път, нямате никого, който да се грижи за вас.

Имаше тъга в гласа й.

Той не отговори. Топлината на тялото й, толкова близо до него, го изпълни с непреодолима възбуда.

Изведнъж един вулкан от чувства се възпламени в него. Неспособен да се противопостави, той провря ръката си под нейното палто и здраво обхвана кръста й. Почувства внезапно напрежение в тялото й.

— Не трябва да правите това, сър — възрази тя с нисък глас.

— За бога, не ме наричай сър, Джени.

Той едва изричаше думите. Ненадейно я целуна, като силно притисна устните си до нейните. Устните й бяха плътни и сухи, леко загрубели, но топли. Изненадана от неговата целувка, тя се дръпна назад, загуби равновесие и падна по гръб. Остана да лежи на мекия пясък, а луната се отразяваше в очите й.

Сърцето му биеше до пръсване, никога не беше изпитвал толкова силен изблик на чувства. Всичко, което беше усещал преди, моментите на привързаност към Клеър, сляпото му увлечение по Еми — всичко това беше нищо в сравнение със сегашното сладко опиянение. Като легна по хълбок до нея, той пъхна ръката си през отворената горна част на дрехата й и усети в дланта си меката й гръд. Докосна я нежно. С едно леко движение на китката копчетата на елечето й се разкопчаха и с болезнена въздишка той зарови лице в гърдите й, сякаш молеше за утеха. „О, боже, мислеше си той, това е, което исках, от което имах нужда, за което жадувах, това е средството за вечно забвение — да сложиш главата си върху меката като гълъб женска гръд, да намериш забрава в обятията й!“

Сега той можа да почувства трепета на нейното тяло, да усети с ответна радост отдаващата се слабост на крайниците й. Подпрян на лакът, което му причиняваше болка, изпитвайки изцяло опияняващото предчувствие на удоволствието, той погледна надолу и видя, че дишането й се беше ускорило, а очите й оставаха здраво затворени. Лицето й изглеждаше малко, свито сякаш от болка, миглите й хвърляха лунни сенки върху скулите, стегнати и изнурени от грижи. Когато докосна устните й, тя откликна страстно на целувките му, след това поривисто изви глава настрани.

— Не… не е честно — промълви тя. — Не във вечер като тази.

Вместо отговор той я притисна още по-здраво. В този миг нейните ръце се протегнаха и се обвиха около шията му. Устните й търсеха неговите, отворени и очакващи. Земята се завъртя, луната изчезна в един миг, неизбежен като смъртта. И след това покой, топлина и тишина… дълга тишина, в която те лежаха, прегърнати в обятията си.

Накрая една сълза се търколи по бузата й и това го накара да вдигне глава и да я погледне.

— Джени, какво става?

Гласът й, задавен от угризения, едва стигна до него, когато тя прошепна през рамото му:

— Това ми се случва за втори път в живота. И този път не мога да виня алкохола.

— Ти не съжаляваш, нали? Ти милееш за мен. Знаех си, че е така.

Гласът й долетя до него по-възбуден и прям.

— Винаги съм била привързана към теб. Винаги… от самото начало. Даже когато бях с Алф, си мислех за теб. О, не трябваше тогава да бъде така, нито пък сега… Но така ми се пада… на мен. Аз даже не съм омъжена.

Той трябваше да потисне едно диво, необуздано желание да се разсмее. Взе малката й ръка, цялата в пясък, и я стисна здраво.

— Не се безпокой, Джени. Ако ме искаш, можем още утре да се разпишем в регистратурата. Ние вече сме го направили за добро или за лошо, ти и аз, заедно.

В есенното утро на 1928 година, преди още първите лъчи на зората да проникнат в спалнята на партерния етаж в къщата на улица „Кейбъл“ Стивън се събуди. Известно време той лежа неподвижно, усещаше едрите форми на жена си до него и нейното ритмично дишане. След това, без да я буди, стана и се облече тихо. Излезе в коридора по чорапи, почука рязко на вратата на Джо Тапли и влезе в кухнята.

Гривната на газовата печка пламна леко под пълния чайник. Както винаги, на масата всичко беше приготвено. След десет минути, когато капитанът се присъедини към него, те седяха и закусваха горещ чай, хляб и мазнина от пържено месо и кренвирши. Ядяха, без да говорят. Накрая Тапли каза:

— Вятърът е западен.

Стивън кимна и се наклони към ухото на стария човек.

— Беше ясно, че ще има облаци тази сутрин.

— Ще има промяна в посоката на вятъра. Да се надяваме, че времето ще се задържи все такова. Макар че никога не му имам вяра.