Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Аз съм нов човек, Джени. И дължа всичко това на теб.

— О, оставете това. Опитайте и маринования лук. Флори получи разрешение за неговото производство. Старият съветник най-сетне се е почувствал длъжен да направи това.

— Това е добра новина.

— Тя се връща в четири. Освободи ме от задълженията в магазина тази вечер. По тази причина дойдох и приготвих питката. Харесва ли ви?

Той отговори, като поднесе чинията си за втора порция.

— Ще ти помогна за чиниите.

— Нямам никаква работа. Само твоите са останали. Няма да ми отнемат и минута.

Почисти масата, отиде до стаята си, изми се и се върна в кухнята. Тя свърши с бърсането на чиниите и закачи мократа кърпа от едната страна на мивката. Погледът й се спря на усмихващия се Ерни.

— Ще получиш мозъчно увреждане, ако учиш толкова много. Как е „Уеъри Уил“ тази седмица?

— Върховна е! Чета я по малко, за да имам по-дълго.

— Мислех си, че ще отидеш на някой филм?

— Без мен. Няма каубойски филми тази седмица.

Настана тишина. Внезапна идея мина през главата на Стивън, когато седна с ръце в джобовете на края на кухненския бюфет.

— Имаш ли нещо против да отидем на кино, Джени?

Тя му се усмихна, но завъртя отрицателно глава.

— Моля те, нека да отидем!

— Не съм любителка на филми. Особено в такава красива вечер като тази — рече тя и погледна през прозореца. — Навън е чудесно. Ясно и меко.

Стивън проследи погледа й и видя кръглата сребриста луна, която се издигаше от водната повърхност на пристанището. Реши да откликне на нейното желание:

— Тогава нека да направим разходка.

Усмивката й разцъфна и тя изглеждаше наистина доволна.

— Би било добре човек да се поразтъпче малко, след като е прекарал цял ден на едно място. Ще си сложа палтото само за секунда.

Тя го остави да чака по-малко от минута, след това, като поръча на Ерни, който не им обърна никакво внимание, да наглежда печката и да уведоми Флори, че ще се върнат след половин час, тя първа заслиза надолу по стълбите.

Тръгнаха по кея. Луната светеше в нейната трептяща пълнота, млечният път беше като една пътека от блестящо сребро. Когато минаха покрай „Делфин“, той я изгледа въпросително:

— Имаш ли предвид нещо по-определено?

Тя отговори с отрицателен жест.

— Не бих могла да си го представя някак си. Навън е толкова хубаво! Такава луна и звезди!

Наистина, когато стигнаха до крайбрежната алея, веригата от светлини имаше вид на бледа огърлица, която се състезаваше със звездния блясък. На пейките влюбени двойки седяха само за да стиснат ръцете си. Морето прииждаше с ритмична последователност като една гигантска морска змия, чиито размери нарастват непрекъснато. Твърде бързо стигнаха до края на алеята, без желание да съкратят тези чудесни мигове, като се върнат веднага обратно.

Стивън каза:

— Толкова е светло! Да минем ли през пясъците?

Тя не възрази. Стъпиха на широкото пясъчно пространство, освободено от отлива. Той започна да размишлява на глас:

— Знаеш ли, Джени, ние за първи път сме заедно сами.

— Смешно, нали? — засмя се тя несигурно. — Не сме имали такава възможност. Шансът е хубаво нещо.

— Струва ми се, че съм те познавал цял живот.

Думите се изтръгнаха сами от него. Тя не отговори. Мълчаливо продължиха по брега, по който бели, полузаровени раковини блестяха като паднали звезди. Зад тях градът блещукаше далечен, окъпан в светлина. Бяха сами на безлюдния бряг.

Най-сетне той без охота разбра, че са отишли твърде далеч. Но отново мисълта да се връщат обратно му се стори непоносима. Той се обърна към нея:

— Нека да отпочинем малко и да погледаме луната.

Намериха едно сгушено място в дюните, защитено от груба трева, но открито за пеещото небе и въздишащото море.

— Трябваше да си вземете палтото — каза тя. — Може би е влажно. Загърнете се с част от моето — добави тя спокойно, разкопча палтото си и го разпростря, за да може той да седне на него. — Колко жалко, че трябва да си тръгваме вдругиден — прошепна тя в момента. — В Маргит е хубаво през този сезон на годината.

— На мене определено ми хареса.

И двамата замълчаха.

— Предполагам, че вече имате някакви планове.

— Да, в известен смисъл.

Тя не го погледна, погледът й беше втренчен някъде далеч.

— Не бих искала да изглежда, че ви принуждавам, сър. Вие знаете, че причината не е в парите, но се надявах, че ще ползвате стаята известно време. Вие казахте, че се готвите да рисувате реката. С вас и с капитан Тапли в къщата ще изпитвам такова хубаво чувство на спокойствие и хармония.