Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Смрачава се. По-добре да вдигаме платната.

Всичко, което беше необходимо за пикника, беше вдигнато, понито беше запрегнато отново, лампата кандило запалена. Флори и Ерни седнаха отпред. Стивън беше вече седнал в каручката и протегна ръка, за да помогне на Джени да се качи отзад. Той стисна пръстите й здраво и я притегли към себе си. И в тази близост, като от удар от мълния, той изпита освобождаването на чувство, което се беше насъбирало у него през целия следобед — една физическа сладост от стискането на нейната суха, топла кожа, един заливащ го прилив на опиянение, което накара сърцето му да се преобърне и да затупка — толкова неочаквано и силно беше това вълнение, че го остави без думи.

Заради кошницата, която заемаше много място, Джени и Стивън бяха принудени да седнат един до друг. От мекия допир с тялото й вълни на топла жизненост нахлуха у него. В продължение на години, още от времето на безплодното ходене по петите на Еми Бартело, той не беше гледал на нито една жена с желание. То умираше в него и убийството му го обричаше на вечно безбрачие. Но сега сякаш животът отново го повика. Тя беше ли разбрала? Можеше ли тя да сподели същото чувство? Тя също беше прекалено тиха, а може би бе все още пренапрегната. И този тревожен пулс, който той усети, когато ръцете им се срещнаха — не беше ли това бушуващата кръв?

Те навлязоха в града, който ги прие с блясъка на светлините, отразяващи се върху маслената вода на пристанището. Когато се приближиха до кея, Флори възкликна прозаично:

— Ах, колко съм жадна от тези скариди! Ще спрем ли в „Делфин“ да пием нещо приятно?

— Аз съм за — каза Ерни. — Ще пия минерална вода.

— На такива места пиенето не е позволено на тези, които са под осемнайсет години.

— Но, лельо Фло…

— Не! — каза Флори твърдо. — Да забравим това. Ще пием нещо вкъщи.

Те продължиха до края на редицата, където се намираше обора, и тъй като Ерни беше нещо начумерен, Джени остана с него да разпрегнат понито, а Флори и Стивън тръгнаха за магазина сами. Когато се разхождаха бавно по кея, Стивън, все още дълбоко развълнуван, усети как неговата компаньонка го оглежда внимателно.

— Беше наистина един хубав ден — започна той разговора.

— Джени е хубаво момиче — заключи Флори. — Тя е мъдра, макар и обикновена. Работи много. Имала е много битки със себе си. Колкото до някакви сърдечни дела — надявам се да тръгне с един прекрасен мъж тези дни… Няма да се помиря, ако допусна грешка. Някой с добра редовна заплата, който да се погрижи истински за нея.

Настъпи пауза. След това отново продължи с този провлачен маниер на изговаряне, сякаш мислеше на глас.

— Например… има тук един местен човек на име Хоукинс, съсобственик на един чисто нов риболовен траулер… Бива си го. Щяхме да го видим, ако бяхме отишли в „Делфин“. Общителен младеж, лапнал е много по нея.

Той замълча, без да знае как да отговори. Въпреки че тонът й беше небрежен, съзря в дълбочината на гласа й предупреждение. При всички случаи подтекстът беше ясен.

Те изкачиха каменните стъпала на къщата. В кухнята Флори се обърна към него с небрежност, която го убеди, че думите й бяха казани нарочно:

— Какво ще кажете за един сандвич? И по една бира?

Не, той не би могъл да погледне Джени след тези двусмислени реплики. Усмихна се насила.

— Твърде съм уморен и искам да се прибирам. Лека нощ, Флори.

Той се прибра в стаята, затвори вратата и остана за дълго с неспокойните си мисли, от които почти автоматично се опита да се избави, посегна към албума си и си каза, че трябва да запамети впечатленията от бреговата линия, докато са още свежи в съзнанието му.

През следващия час той направи няколко пастелни рисунки, но нито една от тях не го задоволи и накрая с някаква нервна възбуда остави албума настрана и започна да се съблича.

Вече в леглото, загаси светлината и се протегна в прохладните чаршафи. През широко отворените прозорци, осветени от невидимата луна, той можеше да види белотата на млечното небе, където светеше звездата Сириус. Кожата му, освежена от прохладния въздух, сякаш се нажежаваше.

В този момент стъпки достигнаха до следващата врата и през тънката стена той чу тихи движения и приглушения разговор на двете жени, които се готвеха да си лягат. Той рязко запуши ушите си с възглавницата. Ако можеше да чуе шума от свалянето на робата на Джени, щракането на откопчания корсет, чукането на токчетата, докато сваля фустата си. В главата му беше и гледката на залива, която като някаква странна алхимия, изпълнена с вятър, море и пясък, създаваше образ, ясен и блестящ като венецианско стъкло. Накрая, опиянено от въздуха, съзнанието му се замъгли и той заспа.