Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Двуседмичното му пребиваване щеше да свърши в събота — след три дни трябваше да си замине. И той вярваше, че със силата на волята и с помощта на определен самоконтрол ще може да изкара този кратък период, без да залъгва себе си. Междувременно се залови с изготвянето на серия от импресии на морска тематика. В четвъртък взе един блок от ръчно направена хартия, с матирана повърхност и с мек жълтеникав оттенък, който откри в една книжарница от втора ръка встрани от главната улица, и отиде към вътрешното пристанище. Започна един етюд, изобразяващ малки едномачтови рибарски лодки в една линия, два траулера до тях, а от другата страна, с поглед насочен навътре, се виждаха рибарски мрежи, съхнещи на забити дървени пръти. Но сърцето му не беше в тази картина. След като изхаби два листа ценна хартия, той отиде с потиснато настроение към „Делфин“, седна сам в ъгъла, обядва хляб със сирене и изпи една халба бира.

Следобедът не беше по-различен. Слънцето продължи да припича през облаците, но работата му с четката не беше достатъчно бърза, за да хване плуващата игра на светлината. Когато започна четвъртия си опит, траулерите му се отделиха и заплуваха към морската шир, като оставяха празно пространство в композицията подобно на изваден преден зъб. Той се предаде ядосан. Не мислеше да се връща в магазина. С блок под мишница, с ръце в джобовете и с наведени рамене тръгна из стария град, разглеждаше витрините на морските магазини, оценявайки преди всичко изложените стоки на корабни търговци на провизии, на майстори на корабни въжета и такъми и доставчици на мощни керосинови двигатели. Просто убиваше времето.

Беше ли сериозно влюбен? Ситуацията изглеждаше толкова абсурдна, че той беше принуден да я отхвърли — казваше си, че вече е прехвърлил трийсетте, че може би временно е във форма, а всъщност е подвластен на периодични влошавания на състоянието на гръдния кош, лишен е от семейна собственост, почти няма никакви пари, обречен е неизбежно на тази бездоходна господарка — изкуството. А Джени? Тя самата вече не беше момиче, въображението му го беше измамило. Тя бе една жена от работническата класа, приближаваща средна възраст, ниска, с обикновено лице, твърде необразована, с познания за рисуването не повече от тези на ескимоска и с ужасен вкус при избора на шапки. Освен това, не беше ли предупреден с тактическа настойчивост от Флори? И накрая си каза, че в името на здравия смисъл трябва да престане да мисли за нея. Но въпреки цялата си логическа постройка той не можа да го стори.

Отчаян, Стивън реши да се поразходи покрай брега. Когато минаваше покрай Гранд хотела, който заемаше централно място на крайбрежната алея, един мъж с бомбе и оръфано палто с кадифена яка, с квадратна черна чанта се появи от въртящата се врата и тръгна към него. Нещо във фигурата, в люлеенето на раменете му беше смътно познато. И наистина, когато се приближиха един към друг, те внезапно се познаха.

— Да пукна, ако това не е Дезмънд! Каква изненада! Приятно ми е да те видя, стари приятелю.

Това беше Хари Честър. Той пое ръката на Стивън, стисна я енергично, с явно задоволство от срещата, като отбеляза колко странен шанс е тя и колко малък е светът.

— Бях в Гранд хотела за една бърза чашка, мислех да изпия още една, но после се отказах. Ако бях останал, нямаше да попадна на теб. Провидението си каза думата, стари приятелю. Нищо друго.

Той беше понапълнял след последната им среща, вратът му беше понадебелял и неговото тясно вталено палто, като на човек със спортна фигура, отказваше да скрива началото на пълнотата. Лицето му, макар и все още твърде красиво, беше загрубяло, а в очите му, въпреки че излъчваха същата сърдечност, имаше твърдост, която беше подозрителна дори за непознат.

— Да се върнем обратно вътре. Трябва да изпиеш една с мен.

Те отидоха в бара на хотела. Честър се усмихна на барманката, килна шапката си назад и кракът му автоматично потърси бронзовата опорна тръба.

— Какво ще пиеш? Чаша горчиво питие? Аз ще взема уиски и малко сода.

— Какво те доведе в Маргит? — попита Стивън, когато най-после му се удаде възможност да говори.

— Бизнес, приятелю. Южният бряг е моята стихия. Посетил съм всички хотели в този район.

— Ти си престанал да рисуваш?

— Боже господи, разбира се. Много отдавна. Вълната на живота ме отнесе към проблемите на хората… Имам работа… и то много хубава.

Той представи измислицата си със заразителна усмивка, като удари леко небръснатата си брада.