Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Флори е чудесна. Тя се занимава само със собствеността си. Много е независима. Всичко оправя сама, помага й едно момче — Ерни Ууд, неин племенник. В миналото имаше тъжни моменти. Ще намерите общ език.

— Надявам се.

— Разбира се, вие не трябва да очаквате твърде много… къщата й е малка.

— Надявам се, че няма да ви притесня с настаняването.

— О, не сър — отговори тя спокойно. — Аз ще отида при Флори. Вие ще се настаните в моето легло.

Тя го погледна — думите й изглежда я стреснаха. Внезапно неволна червенина изби по страните й. Тя се обърна и погледна през прозореца.

Наближаваха целта на тяхното пътуване. Пристигнаха в три часа следобед. Стивън стъпи на безлюдния перон и веднага почувства как го омайва дъхавия и щипещ прекрасен въздух, който смесва богатите речни и океански води с пясъка, мидите, зрелите морски растения и лечебната кал. Както Джени се беше надявала, Ерни, едно малко, но с приятна външност момче на петнадесет години, беше на гарата, за да ги посрещне с каручка, теглена от пони.

Мястото на Флори се намираше срещу пристанището, в една редица от стари и твърде паянтови сгради, които миришеха на катран и саламура и гледаха през покритата с павета улица към една преплетена панорама от мачти, платна, въжета, бурета, сандъци и приливна тиня. Магазинът под номер четиридесет и девет, макар нисък и полегат, беше боядисан в светлосиньо, а над вратата имаше надпис „Флорънс Бейнс: риба, скариди и сърцевидни миди“. На горния етаж, до който се стигаше по странични каменни стълби, бяха помещенията за живеене.

Гостите влязоха в предното помещение, което беше приятно мебелирано с хубава гарнитура. Ерни веднага се отправи долу, за да смени своята леля, която скоро се появи — една слаба и суха жена на четиридесет години, която свали навитите ръкави на плетената си вълнена жилетка и целуна Джени сърдечно по бузата. После огледа внимателно Стивън и му подаде отпуснатата си ръка, студена като филе от писия.

— Очаквам, че сте готови за чая. Седнете и ще ви налея.

Като се придвижваше живо, тя донесе отвътре голям поднос, на който имаше препечени филии, чайник и плато цвъртяща пържена риба.

— Как вървят нещата, Флори? — запита Джени, като отпи от чая си с въздишка на удовлетворение.

— Не трябва да се оплаквам, но магазинчето е голяма грижа.

— Винаги ще бъде така, Флори.

— Да, винаги.

— Глупавият градски съвет, предполагам, ти създава проблеми.

— И техните разрешителни. Те мислят, че с една жена могат да си правят каквото искат.

— Но все пак ще трябва да решиш нещата след няколко седмици.

— След три, скъпа.

— Няма значение. Струва си усилието, Флори.

— Понякога се чудя дали е така — поклати тя обезверено глава по повод на нейния конфликт с официалните власти.

Джени се усмихна на Стивън, склонна да включи и него в разговора.

— Лятната търговия е чудесна. Флори открива щанд близо до крайбрежната улица. Тя е известна с нейните скариди и сърцевидни миди.

— Мислех си, че се ползвам с името на основател — рече Флори, като изглеждаше наранена от този пропуск.

— Разбира се, че е така, скъпа.

Яденето беше богато и изобилно, стаята удобна, въглищата в огъня пращяха весело. Но за Стивън беше очевидно, че той е обект на остро подозрение от страна на хазяйката. Това малко го безпокоеше. Повече заради Джени, отколкото заради себе си той чувстваше, че трябва да се опита да разсее това подозрение. Той забеляза привързаността на Флори към жълтата котка, извади албума за рисуване от джоба си и докато жените бяха заети с краткия си интимен разговор, скицира набързо светлокафявото животинче.

След десет минути рисунката беше готова. Той извади листа от албума и я подаде мълчаливо.

— Да… мога да кажа… — бяха няколкото думи, които излязоха от устата на Флори. Изненада, нерешителност, страх и недоверчивост бяха изписани на лицето й, докато най-накрая си призна колко й харесва рисунката. — Приличат си с Джингър като две капки вода. Е, наистина сте художник.

— Ако ви харесва, надявам се да я приемете.

— Никога няма да можете да преживеете, ако си раздавате така нещата.

Тя остана много поласкана. След чая, когато той каза, че се готви да излезе на кратка разходка, тя извика след него: „Пазете се от вятъра! Маргит е ориентиран към Северния полюс“.

Това беше наистина вярно, но за разлика от Флори Стивън обичаше студа — той никога не му пречеше. И сега по крайбрежната алея, все още пуста преди началото на сезона, той усети, че силите му се възстановяват и че нов изблик на енергия запулсира в него. Тонизиращият въздух шумеше като шампанско и той го пое в гърдите си без затруднение. Появи се лека червенина на бузите му. След първия изблик на оптимизъм обаче, той реши да не предприема работа през следващите две седмици — дори нямаше да скицира или да прави цветни бележки. Трябваше да се излекува веднъж завинаги от този бронхит, който периодично се появяваше през последните години. Той вървеше по крайбрежната алея, сам в тази универсална сивота на небето и морето, лъхан от вятър, който свиреше в ушите му като в голяма морска раковина. Докосван нежно от песъчинки, които се вихреха и фучаха около него, той чувстваше как пулсът му се ускорява и като изправи глава, тъжно произнесе: