Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Когато дойде на себе си, разбра, че се намира в леглото си. Постепенно, след като очите му възстановиха способността си да виждат, пред него се очерта ликът на Джени Бейнс и на един стар човек в раирана риза, с тиранти и нагръдник на шията.

— Той идва на себе си — чу се полушепнешком традиционната реплика в такива случаи, която обезпокои Стивън.

„О, господи — мислеше си той, — какъв глупак излязох, какво непоносимо бреме стоварих на плещите на тази жена!“ — и погледът му се насочи към Джени в знак на извинение.

— Почувствах се твърде замаян. Мислех си, че ще загубя съзнание.

— Струва ми се, че точно това е станало, сър — рече тя и трепетът в гласа й издаде облекчение от неговото възстановяване. — Ако не беше господин Тапли до мен, не знам как щях да ви сложа в леглото.

— Съжалявам, че ви причиних толкова неприятности — промълви той. — Утре ще бъда на крак.

— Ще си поговорим за това, сър — отвърна Джени с предупредително кимване на глава. — Ясно е, че имате много лоша треска. Чудя се дали не трябва да повикаме лекар.

— Не, не. Ще се оправя напълно.

— Какво мислите вие, капитан Тапли?

— Мисля, че ние, двамата, ще се справим с него. Цветът му се възвръща. Имали ли сте преди такива пристъпи, млади момко?

— Не, всъщност не — излъга Стивън. — Напоследък се преуморих. Това е всичко.

— Сега една малка почивка няма да ти навреди. И нещо в стомаха, за да не е празен.

— Да, наистина — съгласи се Джени. — Не бива да ви предлагам вашия котлет сега, сър. За щастие не съм го сложила на огъня. Но просто трябва ми кажете какво ви се яде.

— Имате ли малко мляко? Студено по възможност?

— Да, сър! И ще би сваря телешки бульон, веднага.

Двамата излязоха от стаята. Но след три минути Джени се върна с малък японски поднос, на който имаше една чаша и каничка с цветенца, покрита с бродирана със стъклени мъниста покривка. Като остави подноса до леглото, тя му наля една чаша с мляко и го наблюдаваше, докато той бавно пиеше. След това излезе с чашата, върна се с нея, вече измита и изсушена, и я постави на подноса до него.

— Да оставя ли светлината?

— Не, загаси я, моля те — рече той и добави, без да си вярва: — Мисля, че заспивам.

— Разбира се, вие ще се оправите.

— Съвсем сигурно.

— Лека нощ, сър.

— Лека нощ, Джени.

Светлината беше загасена, стаята потъна в тъмнина, но той все още чувстваше присъствието на Джени. Тя промълви забързано и с уважение:

— Вие не трябва да се безпокоите, господин Дезмънд. Не мислете за това нито за минута. Вие бяхте много добър с мен на улица „Клинкър“. Никога няма да го забравя. Аз се радвам, че имам случай да ви се отблагодаря.

Тя излезе и затвори вратата след себе си. Той лежеше в странната малка стая и дишаше затруднено и неравно. Опита се да стегне тялото си в отчаяно усилие да потисне страха си. Две малки сълзи се отрониха от затворените му ресници и се търкулнаха надолу по лицето му.

Независимо от огромното си желание да бъде на крака, поради собствената си слабост и поради настояванията на хората около него, измина почти една седмица, преди Стивън да излезе от стаята си. В сянката на апатията, която го беше обзела, той благослови отново случая, който го доведе до тази невзрачна къща в района на доковете. Колко често в миналото беше живял в мизерни жилища! Но тук мястото светеше от чистота. А Джени винаги имаше ведро лице, беше готова да прави всичко, което е по силите й, за да му услужи.

Всеки следобед Джо Тапли идваше да го посети и доколкото неговата глухота и мълчаливо благодушие позволяваше, прекарваше до края на деня. Старият Джо беше работил по-голямата част от живота си като съсобственик на баржа за въглища, после като капитан на корабче, което се движеше по канала и извършваше ежедневни пътувания до Хамптън и по река Кът. Вече беше пенсионер, вложил спестяванията си в пристанищна база, където даваше под наем съоръжения и места за акостиране. Морето бе наистина същността на неговото съществуване и всяка сутрин след закуска той заминаваше за своя пристан, където, разположен до печката в дървената барака на кея, щеше да попива бавно, дума по дума, уводните и заключителните колони на вестник „Гринуич Меридиан“. От време на време се оглеждаше при преминаването на някой плавателен съд и по стар навик отговаряше на поздрава на някой капитан.

Когато Стивън слезе за първи път долу, опита да направи една кратка и твърде несигурна следобедна разходка по дължината на улица „Кейбъл“.