Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

След като присъдата беше прочетена, съдиите станаха и сред шумни аплодисменти съдът приключи своята работа.

Стивън излезе от полицейската служба и отиде направо на гарата. Глин го чакаше пред „Синия глиган“, но в сегашното си състояние Стивън не искаше да се вижда с никого. Нищо не можеше да промени налудничавата му мисъл да избяга. В своята бясна ярост и отчаяние, които изпълваха душата му, той таеше едно-единствено желание — да се озове някъде, където никой да не го познава и вижда. Никога повече нямаше да се върне в Стилуотър. Този Съсекс, и всичко свързано с него изведнъж му станаха омразни.

Часът показваше четири, когато Стивън влезе в чакалнята пред касата за билети. Тя изглеждаше безлюдна. Когато се наведе над решетката на гишето, той почувства леко докосване по рамото.

— Стивън.

Толкова напрегнати бяха нервите му, че се обърна рязко. Беше Клеър, в тъмносив костюм, с тъмна шапка и воал, под който лицето й изглеждаше бледо, а очите й имаха необичайно излъчване.

— Помислих си, че ще те намеря тук. Трябваше да те видя.

— Какво има?

— Стивън! — повтори тя обръщението си и се помъчи да се овладее. — Ти сигурно имаш нужда от нещо, може би от кафе или сандвич? Нека да отидем в бюфета.

— Не, Клеър, не искам.

— Тогава седни тук за момент — каза тя и посочи един ъгъл в голата опушена чакалня. — Сигурно си смъртно уморен?

Той се поколеба, след което отиде с нея до скамейката.

— Уморен съм — отговори той.

— О, не ще и съмнение! Всичко се разви така ужасно за теб.

— Ти беше ли там? — погледна я той изненадано и уморено.

— Да! Да! От самото начало до края. Би ли могъл да си представиш, че ще остана настрана? О, Стивън, всичко беше толкова глупаво и жестоко… толкова нечовешко и несправедливо. Аз просто искам да ти помогна.

Той отмести погледа си встрани.

— Не ми ли помогна толкова много досега? — попита той и гласът му прозвуча мрачно, но беше лишен от горчивина. — Още от самото начало, когато купи моите картини.

— Значи той е дошъл и ти е казал… Джефри?!

— Това беше част от нашия разговор. Преди да ме сломи окончателно, той каза, че си го направила от състрадание.

— Не е вярно… картините ми харесаха — отговори въодушевено тя. — Исках ги!

— Не, Клеър. Нека не се преструваме. Ти просто ми даде подаяние от триста лири. Как би могла да харесваш картини, ако не ги разбираш?

— Но аз ги разбирам — запротестира тя разпалено. — Аз се занимавах, четох толкова много книги, опитах се да се образовам в областта на изкуството. Знам какво значи да се стреми човек към нещо и какво може да изпитва, когато се сблъска с невежество и предразсъдъци. Именно поради това страдах толкова много за теб днес.

— Да, те добре се забавляваха днес. — Устните му болезнено се свиха. — Не ме е грижа за себе си. Почти исках да ме изпратят в затвора. Това, за което истински ме боли, е загубата на моите картини.

— Не мисли за това. Ти ще продължиш да рисуваш.

— Да, дори да ги изгорят… Няма да им се дам. Но се кълна в небето, никога няма да дам шанс на никого да постъпи отново така с мен.

Тя си пое рязко дъх, като че искаше да събере всичките си сили. Ръцете й бяха здраво стиснати. Беше напрегната от усилие да изкаже тези вълнуващи и неочаквани думи:

— Стивън, вземи ме със себе си!

Той обърна бавно глава и я погледна. Тя повдигна воала си и той видя, че беше плакала.

— Недей, Клеър. Ти достатъчно си се компрометирала.

— Какво те е грижа за това? — хвана го тя за ръката. — О, Стивън, скъпи Стивън! Аз съм толкова нещастна. Никога не е трябвало да се омъжвам за Джефри. Никога не съм го обичала. Никога. А сега… аз не мога да продължа с него.

Необузданото чувство в нейния глас го стресна. Познаваше нейната естествена сдържаност, която определяше всичките й действия, и затова разбра колко е силно чувството, което я владееше. И в неговото състояние на крайно огорчение се изкуси за миг съвсем импулсивно да приеме това самопредлагане, за да си отмъсти на Джефри и да потвърди лошата си репутация. Той не обичаше Клеър, но тя беше сладка и възприемчива. Те биха могли да пропътуват целия свят заедно, а той би могъл да рисува по волята на сърцето си.

— Ти изпитваш съжаление към мен, Клеър — рече той тъжно. — Съжалението е ужасно чувство. То нарушава равновесието. Но ти ще го преодолееш. Ти имаш деца, дом и много неща, които не можеш да захвърлиш.

— Но аз не мога така, Стивън — заплака тя.