Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

С внезапно вълнение Стивън протегна ръка към блестящото полирано чукало и усети, че изтощението му нараства. Даваше си сметка, че ако тук удареше на камък, едва ли можеше да тръгне за някъде. Той се готвеше да почука отново, когато вратата се отвори и на светлината на газена лампа пред него се изправи Джени.

— Добър вечер! — рече той и усети колко трудно му беше да произнесе небрежно думите. — Чудех се дали имаш свободна стая?

Тя се взираше във фигурата му, която беше останала в сянка със съмнението на хазяйка, която често е била обект на притеснение от просяци и бродяги, но след миг извика изненадано и радостно.

— Господин Дезмънд! Да, имам обявена стая. Моля влезте, сър.

Тя затвори вратата след него и го огледа в малкия топъл коридор, облепен с пъстри стенни тапети, оцветени предимно в жълто. В този полумрак той си беше спомнил за червеникавите венички на бузите й и за кафявата бенка, която беше забелязал още преди осем години на скулите й.

— Странно нещо, сър. Никога няма да повярвате — усмихна се тя и завъртя глава. — Но откакто разговаряхме в чайната, аз упорито чувствах с цялото си уважение към вас, че вие ще пожелаете да рисувате Степни.

— И така, имате ли стая?

— Да, сър! Старият господин Тапли, моят редовен наемател, за когото ви бях разказвала, е заел стаята на долния етаж. Но стаята на горния етаж е свободна. Бихте ли си направили труда да я видите?

— Да, разбира се.

„Какво облекчение, мислеше си той, като я следваше по почти отвесната дървена стълба, че тя не знае през какво съм преминал.“ Джени прие неговата внезапна поява без багаж с традиционно спокойствие, което винаги я е отличавало.

Спалнята, която беше и всекидневна, в задната част на къщата, бе чиста и в нея можеше да се живее прилично. Имаше гардероб от пушен дъб, умивалник, дървен стол от камъшит с възглавници и две ръчно плетени килимчета върху линолеум с восъчен цвят.

— Не е много просторно — отбеляза тя, — но е уютно. С газова печка е и е чисто. Не мога да понасям мръсотията, господин Дезмънд.

— Много е хубаво наистина. Ще я наема, ако е възможно.

— Искате ли да бъде включена и храната, сър? Аз правя за господин Тапли закуска и вечеря. Той отсъства главно в средата на деня и смея да кажа, че и с вас ще бъде същото. Стаята ще струва десет шилинга без храната и една лира, ако тя бъде включена.

— Мисля да включа и храната.

— Много добре, сър. Сега моля да ме извините. След малко ще прескоча до магазин „Линтън“, за да ви направя нещо вкусно за вечеря. Бихте ли хапнали една хубава телешка пържола?

— Да, каквото и да е, благодаря.

Разтреперан от внезапен хлад, Стивън изведнъж се почувства толкова странно, че трябваше да се опре на стената.

— Сега бих желал да се измия.

Тя направи жест на разбиране и добави тактично, като се придвижи до стената:

— Банята е в края на антрето, до стълбите. Има бойлер за топла вода. В касичката се пуска едно пени.

Когато тя си отиде, той седна тежко в креслото, като направи усилие да събере разпилените си мисли. Какъв късмет имаше да намери това малко прилично място! А Джени имаше добър характер. Тя щеше да бъде последният човек, който да го притеснява. Но тази тежест в гърдите го разтревожи сериозно. Вероятно тя беше причинена от стария бронхит, който, както винаги, се обаждаше ненавреме. Може би ако подиша свеж въздух, това щеше да му помогне да преодолее задуха в гърдите си. Той стана и отиде да отвори прозореца. Дръжката обаче беше затегната и леко изкривена и тъй като той се напрегна, за да я вдигне нагоре, от устата му шурна познатата топла и солена течност. Той сложи носната си кърпа на устата и си помисли с отвращение „О, боже, само не това отново!“.

Преди шурналата кръв да изскочи от стиснатите му устни, Стивън потърси банята, наведе се бързо върху мивката и завъртя студения кран. Успокои го поне това, че не изпоцапа наоколо. Но кръвта, която се стичаше в синия порцеланов съд, макар и не толкова силно, колкото по време на последния му пристъп в Испания, беше по-обилна от периода, който предхождаше болестта му в Гаронд. Споменът за това събитие го доведе до състояние на тиха ярост. Той не би могъл, не би трябвало да се разболява тук. Каква отплата щеше да бъде това за непретенциозното, неподозиращо нищо гостоприемство, което му бе оказано! Като постави компрес от мокра кърпа на врата си, той отчаяно се помоли този ненавременен пристъп да премине.

Най-после кръвоизливът намаля и спря. Стивън се изправи, вдиша внимателно и след това издиша с облекчение, че не последва нов прилив на кръв. Почисти мивката и изми влажната си уста с кърпата. Движенията му бяха невероятно бавни и като че ли бяха извършвани от друго лице. Посърнало и с пепеляв цвят лице го гледаше от огледалото. Забеляза, че настъпва слабо влошаване на състоянието му, че го избива онзи зеленикав цвят, с който старите испански художници обичаха да изобразяват своите мъртъвци. Той се изми старателно. Чувстваше главата си празна и олекнала, а краката си натежали, сякаш налети с олово. Умът му все още беше ясен и в него надделяваше необходимостта да се върне в стаята си. Само да би могъл да стигне до нея, да се заключи и да си легне в леглото — би могъл да откаже вечерята под някакъв предлог — тогава никой нямаше да разбере за това отвратително кръвотечение. Сутринта щеше да е възстановен. Като се стегна максимално, той се опита да се върне обратно. Съзнанието за собствената му слабост, докато с бавни крачки се тътреше по антрето, беше толкова непоносимо, че предизвика слаба гримаса върху пребледнелите му устни. Изглеждаше, че ще може да го стори. Но когато почти беше стигнал целта и протягаше ръка към дръжката на вратата, всичко се разлюля, завъртя се в един кръг и накрая изчезна, като го потопи в черна мъгла.