Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Вратата на стария капитан беше гостоприемно отворена, но тъй като неговият съквартирант се качваше бавно по стълбите, Тапли го посети в неговата стая, където, седнала до прозореца, Джени кърпеше чорап.

— Добре — каза Джо, — как се чувствате, когато сте навън?

— Много добре, благодаря. Само леко треперя.

— Преди треперехте много повече. Вземете стол.

Стивън седна. Изгледа последователно и двамата и го обзе тревожно чувство на обърканост.

И наистина, след доста дълга пауза Джени, очевидно все още наведена над чорапите, наруши тишината:

— Трябва да отидете при моята снаха за няколко седмици, господин Дезмънд. Флори Бейнс е името й. Вие знаете, че моят беден Алф беше неин брат. Аз винаги й ходя на гости по това време на годината. И господин Тапли мисли, че вие не трябва да оставате тук. — Тя продължи забързано: — Той винаги се справя, когато мен ме няма. Но с вас е различно… вие сте болен… няма да можете да се справите.

— Разбирам — каза Стивън с внезапно безпокойство и сега разбираше как са били уредени нещата. Той не ги винеше за това, че искат да се отърват от него.

— И така — заключи Джени на един дъх, преди той да може да каже нещо. — Господин Тапли мисли, че трябва да дойдете с мен. Няма друго място, където да могат да изправят човек на крака, както при Маргит. Морският въздух е прекрасен.

— Маргит е лековито място — потвърди капитанът, като поклати убедително глава. — Ще ви оправи за кратко време.

Внезапна топлина обля сърцето на Стивън. Но той беше все още потиснат и меланхоличен, обзет в продължение на часове от горчиви мисли.

— Не мога и да си помисля да те притеснявам. Достатъчно злоупотребих с твоята любезност.

— Няма нищо, сър. Флори ще се радва да се грижи за вас — отговори тя, като подозираше причината за неговото колебание. — Вие ще можете да й платите за прехраната толкова, колкото плащате и на мен.

Толкова немощен и жалък се чувстваше, че не можеше да устои на нейните неколкократни увещания, толкова добронамерени при това. И наистина неговата кратка и направена с усилие разходка беше напразна надежда да започне работа веднага, ако изобщо би могъл да работи отново. Той установи, че не може да направи нищо, докато не укрепне здравословно, и че трябва да приеме този приятелски жест.

Същата вечер беше написано писмо до Флори Бейнс и следващия понеделник Стивън и неговата хазяйка взеха влака от Чаринг Крос. Джени, която нямаше много задължения, беше във весело празнично настроение и необикновено приказлива, когато преминаваха през Дартфорд и Чанхем, през солниците в широкото устие на реката към равнините на Кент. Беше облечена в тъмнозелено кадифено палто. На краката си носеше чисти черни ботушки с копчета и малките й изнурени от работа ръце бяха скрити в свежо изпрани бели ръкавици. Нейната шапка беше от блестящ сатен с невероятен цикламен цвят и стоеше на върха на главата й като някаква приказна птица върху гнездото си. Стивън не можеше да откъсне очите си от нея. Толкова вперен беше неговият поглед, че Джени се усмихна и го погледна крадешком.

— Виждам, че ви харесва моята шапка. Много изгодна покупка от януарските разпродажби. Моят цвят винаги е бил червеният.

— Шапката ти наистина е забележителна, Джени. Но я свали, защото саждите от локомотива, които влизат през прозореца, могат да я повредят.

Тя се подчини послушно и я свали. Чисто измитата й коса се открои и тя заприлича отново на себе си, естествена и жива, една малка жена в бяла памучна блузка. „Но е някак си по-различна, мислеше си той, от елегантното младо момиче, което метеше стаята и шиеше копчетата му в Сетълмента.“

— Вижте, господин Дезмънд — възкликна тя, — тези редици от стълбове са за отглеждане на хмел.

— Ти интересуваш ли се от хмел, Джени?

— Понякога мога да си позволя по една чаша — рече тя сериозно, след това го погледна и се засмя. — Нищо по-силно, макар че…

Тя се изправи и като взе чантата си от багажника, разви, без изобщо да обръща внимание на другите спътници в купето, един пакет със сандвичи от шунка и език.

— Заповядайте, сър. Няма причина да се стеснявате — настояваше тя. — Обещах на капитана, че ще ви накарам да ядете. Флори ще направи това във всички случаи. Едно нещо ще ви кажа за нея: тя слага хубава софра. Надявам се, че обичате риба.

— Да, Джени — отговори той, захапал един сандвич. — Темата за яденето не предизвиква особени емоции у мен. Това, което твърде ме безпокои, е дали продавачката на риба, имам предвид Флори, ще ме хареса.