Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Освен това — продължи той — твърде много съм привързан към теб, за да си позволя да разруша живота ти. Ти всъщност не ме познаваш. Аз не съм за теб. Аз съм някакъв странен атавистичен тип. Ние никога не ще можем да продължим заедно. Само след шест месеца с мен ти ще бъдеш крайно нещастна.

— Ще бъда щастлива… само защото ще бъда с теб.

— Не, Клеър… това не е възможно.

— Всичко е възможно, когато човек обича.

— Ти не знаеш какво говориш — отвърна той очи от нея. — Никаква любов не може да надживее начина на живот, който ти ще трябва да водиш с мен — да се мъкнеш из мизерни жилища, да прекарваш по цели дни сама, да търпиш моите ужасни приятели, да се справяш с трудности, за които никога не си и сънувала.

— Имам средства да променя всичко това, да те направя щастлив и да ти е уютно.

Той я погледна в упор с крайна решителност, която тя не разбра веднага.

— Това ще означава сигурна смърт за изкуството ми. И ако ти убиеш това, Клеър, аз бих могъл само да те намразя.

Настъпи неловка тишина. Цялата стройност на фигурата й изчезна, лебедовата й шия се сви, а лицето й, засенчено от дългите й ресници, помръкна от отчаяние. Сгушена там, на голата пейка в чакалнята, тя имаше вид на ранена птица, сразена и нещастна. Клеър извади четвъртита кърпичка от чантата си и изтри очи.

Той наруши дългото мълчание и докосна ръкава й.

— Скоро ще ми бъдеш благодарна.

— Едва ли — отвърна тя със странен и далечен глас.

Камбаните на катедралата започнаха да бият за вечерня, звуците идваха меки и ясни. Като въздъхна, сякаш някой я беше повикал, тя прибра кърпичката си, изправи се и засрамена и победена, излезе от чакалнята.

Той остана седнал едно известно време, съкрушен от непоносима тъга. След това свирката на влака го стресна, той се изправи и забърза към перона.

Когато излезе от чакалнята, влакът вече потегляше. Без да знае за къде пътува, той скочи на стъпалото и се настани в едно празно купе. Мозъкът му пулсираше и той натисна с ръка челото си така, че го заболя. Беше достигнал последния предел на издръжливост, точката, от която сигурно нямаше връщане. Духът му сякаш беше умъртвен. Щеше ли той някога да успее да се срещне с нещо друго освен с незачитането или с бруталното отношение, които го доведоха до това крайно положение? Той хвърли замаян и отчаян поглед през прозореца.

Какво трябваше да направи?

Да отпише изобщо Англия? Да потърси закрила в по-слънчева и по-малко предубедена страна? Но той вече не би могъл. Настрадал се до насита от пътуванията си по континента, той се почувства физически неспособен да се изправи пред перипетиите на едно ново европейско приключение. Дланите на ръцете му бяха влажни от пот. Свит в ъгъла, той изучаваше своя бледен и непознат образ в оплютото от мухи огледало. „Не съм добре“, мислеше си той. Ако само можеше да намери една тиха стая, където да може да си легне! Но къде? За нищо на света нямаше повече да се натрапва на Глин. Ричард щеше да го очаква, студиото щеше да бъде отворено и за него. Но той вече не можеше да приеме този жест. Трябваше да бъде сам. Чувстваше се като дете, жадуващо за тъмнината на утробата.

Докато влакът се влачеше по своя път с много спирки и резки тръгвания, той разбра по малките гарички, че това беше местен пътнически влак, който скоро щеше да пристигне в Лондон. През цялото пътуване, което съвсем точно символизираше собствената му неувереност, Стивън се тресеше в нарастващо душевно напрежение и се чудеше какво да прави. Но мозъкът му отказваше да работи и той не намираше никакво решение. Когато наближиха покрайнините на сточна гара Клемпхем, той се сепна и си спомни за Джени Бейнс. Не беше ли му казала тя, че може да му даде стая под наем? Да, той беше сигурен, че тя ще го приеме. На никого никога не би му хрумнало да го търси там.

Посърналото му лице някак си просветна и когато влакът с продължително изсвирване спря на гара „Виктория“, Стивън слезе на перона и се качи на автобус номер двадесет и пет на спирката пред гарата. Беше завалял дъжд, когато автобусът потегли към Уайтхол и Странд. След около час завиха и влязоха в Степни. Когато се взираше през прозореца на автобуса в нанизаните като броеница прозорци по тесните улички, Стивън с облекчение се почувства лишен от своята самоличност. Тук нямаше да бъде разпознат, оскърбен или осмян. Той се придвижи до вратата на автобуса и слезе при кръчмата „Добро намерение“. После с невероятно бавна крачка пое към улица „Кейбъл“. Помнеше номер седемнайсети и скоро застана на прага на една тясна тухлена къща, една от дългата редица ниски работнически жилища, които се простираха по протежение на цялата улица.