Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Ще ти спести лумбагото.

— О, аз греба всеки ден.

Стивън се изправи, напълни нова чаша с чай и я отнесе в спалнята, като покри чашата с чинийка. Остави я на масата до леглото, тъй като понякога шумът от входната врата събуждаше жена му. Върна се обратно в кухнята, обу ботушите си и кимна предупредително към Тапли, който беше започнал да се занимава с лулата си.

— Ще трябва да побързаме.

— Аз съм готов.

Стивън затвори входната врата само с най-лекото резе и те излязоха заедно, без да носят нищо със себе си. Всички корабни принадлежности се намираха на пристанището.

Къщата зад тях ги изпрати безмълвна. Но в шест и половина будилникът иззвъня, Джени отвори очи, докосна чашата с чай до нея и видя, че е изстинал. Недоволна, тя завъртя глава и веднага стана. Стаята беше все още потънала в сив полумрак — дървената пристройка, която Стивън беше направил за студио, отнемаше част от предишната светлина. Тя си облече камизолата, мушна рязко и безшумно краката си в розовите вълнени пантофки, при това, въпреки ниската си и надебеляла фигура, направи това с неосъзната грация. Надяваше се, че Стивън е стигнал до Гринуич преди изгрев-слънце.

После приведе бързо „къщата в действие“ — нейна собствена фраза — и към осем часа закуси. Проветри двете легла, запали огъня под бойлера в банята и отнесе подноса със сутрешната закуска на госпожица Прат. В девет без четвърт госпожица Прат, която в момента беше наемателка на стаята с изглед към двора на горния етаж, се отправи при децата от своя клас в училището пансион в Степни. Джени бързо оправи всички легла и като показа главата си навън през вратата, се зарадва на свежия изсушаващ полъх на бриза. Понеделник беше денят й за пране.

Докато подреждаше чаршафите, весело си тананикаше. Чувстваше се щастлива, считаше се за жена с късмет, която имаше привилегията да обича и да се грижи за този изключителен мъж, който се беше оженил за нея. Тя не можеше и никога нямаше да може напълно да го разбере. Не се и опитваше, но го наблюдаваше със симпатия и нежно учудване във всички негови настроения, в моментите на мълчание, на изблик на чувства и на депресия — толкова различен от нея самата, от нейното здравомислие. Неговото безразличие към ястията, към дрехите и обикновените задължения я караше да се чуди. За нея беше неразбираемо защо Стивън забравяше за приготвения сух обяд и след това, огладнял, си купуваше един самун хляб и си чупеше от него, докато върви.

Но на желанието му да рисува тя не се противопоставяше. Това беше занимание за джентълмен, което му даваше сила, носеше му радост и успокоение. За него това беше „да прави нещо“. Това, за което тя се тревожеше и в определени моменти прекъсваше работата си и една напрегната бръчка се появяваше между веждите й, беше здравословното му състояние. Не й харесваше кашлицата му, сега толкова постоянна, че сякаш беше част от него и на която той не обръщаше никакво внимание.

Но днес беше твърде заета, за да се безпокои. Когато прането й беше закачено и се развя свободно на простора в двора, тя си направи за обяд препечено сирене върху филия хляб и неизменната чаша силен чай. След това отвори гардероба, преоблече се в нови дрехи, взе кошничката си и излезе на улицата. Семейство Глин щяха да идват у тях на вечеря. Тя подбра зеленчуци за варено и след като се посъветва с месаря, си избра един къс, който й хареса. След това надникна в бакалията и млекарницата. Наслаждаваше се на витрините на магазините, огледа отново един костюм от три части в „Ийст Лондон Експориум“, на който отдавна беше хвърлила око. Като се прибра вкъщи, наряза месото и почисти зеленчуците. Мисълта за гостите тази вечер я изпълни с приятно чувство — тя харесваше Ана, която беше от „нейния сой“ и въртеше като истинска домакиня малката къща на „Найт стрийт“. Глин, който бе получил широко признание като художник, я купи преди четири години, когато узакони връзката си с Ана. Тя знаеше, че на Стивън щеше да му бъде приятно да види Ричард, който освен капитан Тапли сега беше единственият му приятел и човек, заради когото би се съгласил да наруши своя установен и самотен дневен режим.

Дотук денят бе протекъл нормално — тихо, приятно и изключително тривиално. Но към два часа, когато възнамеряваше да прибере вече сухите дрехи, на входната врата се позвъни. Тя си помисли, че е пощаджията с писмо от Флори, която напоследък й пишеше доста редовно. Когато обаче отвори вратата, едно такси вече завиваше зад ъгъла, а пред нея се изправи един сух, гладко избръснат господин в износен сюртук. Той повдигна леко шапката си.