Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Имам проблеми с нея, както винаги. С какво се занимаваш напоследък?

Ричард се поколеба, докосна ланеца на часовника си — един забележително масивен образец на златно изделие на фирмата „Албърт“, подарък от доволен клиент, който някога му беше позирал.

— Всъщност започвам портрет на лорд Хемърхед.

— Ти рисуваш доста портрети напоследък. Това ти носи допълнителни доходи, нали?

— Да.

— Струва ми се, че си спомням това име. Не е ли той собственик на бирена фабрика?

— Разбираш ли…

— Да, това са хората, които поддържат живо изкуството.

Глин погледна изпод вежди настрани, като се чудеше дали няма някаква ирония в думите му. Но изразът на лицето на Дезмънд остана открит и приветлив. Настъпи мълчание, след която Джени, чието лице се беше зачервило от печката, излезе напред с димящи чинии в ръце и като ги постави на масата, весело покани гостите да седнат.

Глин, чието удоволствие от вкусната храна с годините все повече растеше и признаците за това се виждаха по отрупаното му с килограми тяло, се зае охотно да се храни. Но не можеше да не забележи колко безразличен към храната беше Стивън. Той, изглежда, нито знаеше, нито го беше грижа какво яде. Но настроението му беше необикновено ведро, красотата и живецът в очите му бяха неотразими, докато описваше с подробности как една баржа почти го завлякла в средата на реката.

— Това беше едно великолепно състезание по псувни — завърши той весело. — След него напълно си загубих гласа.

— Какво? — възкликна обезпокоена Джени с поглед, вперен в него.

— Няма нищо. Когато работя, нямам нужда да говоря.

Стивън се обърна към Глин с усмивка.

— Тапли е почти глух. Често пъти не отварям уста сутрин, та чак до завръщането ни вечер.

С вдигане на вилицата си Глин изрази несъгласие.

— Не е нормално — каза той. — Ти си като Ана. Понякога ми е трудно да изкопча от нея дори една дума през целия ден.

Ана го погледна както винаги сериозно, със загадъчно свиване на устните.

— Това беше първото ти условие, което ми постави, когато дойдох да живея при теб.

— Дошла си да живееш! — запротестира Глин. — Не можеш ли да разбереш веднъж завинаги, че сега ти си уважавана жена?

— Понякога си мисля, че ние станахме твърде „уважавани“.

— Какво имаш предвид? Не се ли радваш поне малко на положението си? Погледни хората, с които се срещаш.

— О, ние се срещаме с много хора. Ние се обличаме и ходим на приеми, където стоим през цялото време и не разговаряме. Ние посещаваме официални вечери, седим на течение, слушаме дълги, помпозни речи. Ние сме много ангажирани. Но ние бяхме по-щастливи в Париж, когато ти беше свикнал да хвърляш ботушите си по мен и да ме наричаш проститутка.

Стивън избухна в смях, но Джени изглеждаше малко смутена, а самият Глин беше напълно объркан.

— Ти си несправедлива, Ана. Сега при нас има някакъв ред. Имаме определено положение, задължения, които трябва да се изпълняват, отговорности, които трябва да се поемат. — Той се обърна към Стивън. — Този начин на живот, в който си изпаднал, не е правилният. За теб това не е добре. Трябва да те изтръгнем от него.

— Наистина ли? — усмихна се Стивън. — И как ще стане това?

— Като си осигуриш получаването на наградите, които ти наистина заслужаваш!

Педантичният тон на забележката накара Стивън да поклати глава.

— Ако някой беше казал подобна глупост преди двайсет години, щеше да го нокаутираш. Аз не се стремя към успеха. Нямам време за това. Успехът, особено общественият, убива духа. Сега, когато съм освободен от желанието за успех, мога да се отдам на работата си без остатък.

— А сега чуй ме и мен, Дезмънд — рече Глин малко разгорещено. — Нека да бъдем трезви по този въпрос, без емоции. Да оставим обществото настрана. Никой не иска да популяризира твоето изкуство. Но нима си безразличен към това, какво хората, които наистина те познават — твоите приятели художници — мислят за работите ти?

— Нито един художник не трябва да рисува заради аплодисменти или заради положителната оценка на своите събратя. Той трябва да работи само за да задоволи себе си.

— Наистина ли предпочиташ никога да не направиш изложба на свои картини?

— Някога, в началото на моите усилия като художник, на мен страстно ми се искаше да изложа моите картини, да получа признание и известност. Сега просто ми е все едно. Не желая да продавам. Обичам произведенията си. Предпочитам да са около мен, прави ми удоволствие да ги взема в ръце и да ги докосна отново. Достатъчно ми е, че знам тяхната цена.