Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— И именно след този случай — продължи майка му въодушевено — твоят баща ти подари кутия с водни бои.

— Може би това беше началото на моето развращаване — засмя се той.

Джулия не отговори. Тя можеше да бъде изключително сериозна, когато около нея се смееха. Нейният смях идваше неочаквано, когато другите бяха тъжни.

— Не, не скъпи — завъртя тя глава и вдигна пръст с кралски жест. — Това, което е заложено в нас, ще го постигнем, независимо от другите.

Той не отговори, но си помисли: „Това е най-умната мисъл, която съм чул през целия ден“. Настана тишина, след което, движен повече от любопитство, отколкото от лицемерна загриженост той попита:

— Харесва ли ти тук?

— Много! Обстановката не ми пречи да се чувствам удобно. Тук има балнеоложки център, нещо, което аз винаги много съм ценяла. Имаме прекрасен лекар, млад човек, добре начетен в терапията на елиминацията, която намирам много ефикасна. Сестрите са грижовни, бедните. Правят всичко, което е по силите им за всеки един тук. Животът е отмора, прави ми удоволствие да се разхождам сутрин. Спомням си, че когато бях млада — едно романтично момиче, докато търпях религиозната школовка на покойния Кенън Пърси, ми се искаше да отида в манастир. По-скоро — поправи се тя — в метох. Но както по всичко личи, трябва да се огранича и с това — присъствието ми тук е по-добър вариант.

Стивън кимна съчувствено, развълнуван от духа на Джулия, разбирайки по-ясно от когато и да било преди, колко много общо има с тази странна жена, която беше негова майка. От нея безусловно идваше това негово незачитане на конвенционалното и презрението му към обществените норми, както и, без съмнение, този стремеж към ексцентричност, който го караше да се чувства странник, съвсем отделен от света.

Докато Стивън размишляваше, Керълин с нисък сериозен тон започна разговор с майка си за по-практични неща. Въпросите за чаршафите, за прането и за нуждата от топло зимно бельо Джулия весело ги отхвърли. Керълин й даде няколко бележки от Бъртръм, приети от нея с учудваща шеговитост. В този момент звънецът удари и малко след това зад вратата се чу шум. Тя се открехна дискретно и се разнесе ласкав глас:

— Време е за обяд, мила госпожо Дезмънд.

Със сдържан, но самодоволен поглед, сякаш искаше да каже: „Виждате ли как се грижат за нас“, Джулия се изправи, изпъна полата си, оправи панделките на китките си и възприе скромен вид.

— Как ви се струва моят тоалет? — Тя докосна кокетно екстравагантните волани, като им се възхищаваше. — Сестрата беше много против, но аз смятам, че са подходящи.

— Това е една превъзходна дреха — каза Стивън. — Отива ти. И ако не си внимателна, ще се върна скоро един ден и ще те нарисувам в нея.

— Моля те, ела, Стивън, скъпи — промълви тя в нейния добре познат очарователен маниер, докато вървеше към вратата. — Всеки ден под знака на Стрелеца можеш да дойдеш. Никога — в зодията на Скорпиона!

Навън се сгъстяваха тъмни облаци и започна да вали силен дъжд — едно значително неудобство, тъй като Стивън не носеше палто, а само шал, който винаги носеше на раменете си. Керълин, разбира се, не можеше да ползва защитата на своя чадър. По обратния път по пътеката, приведени под дъжда, никой не промълви нито дума. През целия си живот, въпреки обърканата си душа, Стивън не можеше да не съжалява, че не беше направил нито една рисунка на Джулия, застанала в своята необичайна дреха, грациозна, очарователна и абсурдна. Какви чудесни въображаеми ефекти би могъл да нарисува на фона на това странно място, на това убежище на нереалното. Когато се добраха до навеса на гарата, той се откъсна от мислите си.

— Тя не изглежда толкова зле — каза той, като се мъчеше да вложи нотка на кураж в думите си. Но на Кери това не й хареса.

— Ти не си я виждал, когато е наистина ужасна.

— Поне не е нещастна — прехапа той устни отегчено.

— Не е — съгласи се Керълин. — Предполагам, че не е. Но лекарят казва, че умственото й състояние постоянно ще се влошава. Омекване на мозъка нарече той този процес.

Докато пътуваха във влака, Керълин, преструвайки се, че гледа през прозореца, тихо плачеше. Тя мачкаше в едната си ръка навлажнена си носна кърпичка. Въпреки че Стивън презираше вайкането, тази печал му подейства. И без това неговата веселост се бе изчерпала и сега се почувства съкрушен и потиснат, завладян от пристъп на самоунижение. Внезапно почувства колко е несъвместим с този материален свят. В такъв случай не беше ли права Керълин? Естествено беше в тази семейна криза да го потърси за помощ. И въпреки това, сега повече от всякога, никаква човешка привързаност, никаква сила на земята не можеше да го отклони от пътя, който беше избрал и по който трябваше да върви до своя горчив край. Чувстваше се твърде потиснат, краката му бяха замръзнали, а главата му се тресеше, усещаше отново онова странно вцепеняване на гърлото си.