Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Глин, който охлади малко своя гняв, пийна отново, след това поклати глава.

— Поведението, което бях избрал, беше погрешно, Дезмънд, но пред Бога ще се закълна, не можех да постъпя по друг начин. След това, тъй като никой друг, изглежда, нямаше какво да каже, президентът, който е добър човек и искаше да прекрати разгорещения спор, предложи да се гласува. После станаха странни неща. Започнах да чувствам, че отношението на комисията като цяло беше благоприятно. Да, мога да се закълна в това. Те бяха готови да те подкрепят. Ръцете им бяха готови да се вдигнат, когато изведнъж Питърс, който не бе отворил устата си по време на целия спор, изведнъж каза: „Един момент, моля“. Всички погледнаха към него, когато той се наклони напред с пенсне на края на носа си и се взря в твоя подпис на платното. След това си седна на мястото. „Господа, досега аз се въздържах да взема участие в този спор, защото имах смътното подозрение, че съм се срещал с произведения от този род преди няколко години. И сега съм сигурен в този факт. Трябва да ви съобщя, че авторът на тази картина не е никой друг, а човекът, отговорен за прословутите пана в Чарминстър, който беше осъден за това, че е създал непристойно изкуство.“ Получи се, разбира се, сензация, но, о, боже, бих искал да можеше да видиш дяволското изражение на лицето на Стенсил. „Казах ви, че става дума за дегенерат. И истината се оказа точно такава!“ Питърс продължи: „Как бихме могли да си представим, че ще одобрим произведение на подобен автор? Ако направим това, ние ще подпечатаме неговото признание“. Знаех какво щеше да последва и затова станах отново. „Какво преценяваме ние в момента — пана, които са били изгорени поради крайно невежество преди седем години, или тази картина, която стои сега пред нас?“ Но нямаше полза от това и на мен ми стана ясно. Даже тези, които при други обстоятелства биха те подкрепили, се страхуваха да рискуват един скандал. Оставаше само едно нещо да направя. Исках да го направя и за бога, то ми донесе някакво удовлетворение. Подадох си оставката още там! И дяволски съм доволен, че го направих. През последните години бях започнал да омеквам, Дезмънд, да ставам безволев и еднообразен, а продукцията ми беше далече от това, което беше преди. Писнало ми е да произвеждам портрети по поръчка на Хемърхед и на хора като него, до гуша ми е дошло да рисувам поредици от декорации на несравними образци от царството на гълъбите. Искам да изкарам стария фургон и да се отправя за Северен Уелс с Ана. Може би ще мога да направя нещо там. А сега, когато вече съм свалил това бреме от плещите си, надявам се, че ти не ми се сърдиш много. Сега признавам, че съм сбъркал. Само се надявам ти да не приемеш това толкова близо до сърцето си. В края на краищата защо да се косим какво мисли за нас грубият свят? Нека да пийнем по още едно питие.

Стивън гледаше събеседника си мълчаливо, лицето му беше бледо. Застинал на мястото си, той не можеше вече да стаява злобата в нараненото си сърце, нито пък можеше да се излага на нови вълнения.

Протегна ръката си.

Глин изпразни на един дъх чашата с грога и полуизправен, потупа приятеля си по рамото.

— Да вървим, Дезмънд. Ще те изпратя до вкъщи. И ако те сполети някаква сериозна беда занапред, за бога, знай, че ще бъда с теб.

В сезон, когато материалите за сериозна новинарска хроника бяха нещо рядко и се изчерпваха с някое скучно убийство в Глазгоу или с неудачен публичен развод, този фрапиращ инцидент в Академията се раздуха от популистката преса като вихрушка. Съдебният процес в Чарминстър предизвика повече местен, отколкото национален отклик. Сега обаче аферата получи широка разгласа, особено с помощта на неделните вестници, чието задължение беше да пазят почтеността на Англия, като представяха в подробности по-съществените прегрешения за деня. В този смисъл новият скандал разпали въглените и на стария. Архивите на вестник „Чарминстър Кроникъл“ бяха преровени за най-пикантните неща. Рисунки на Стивън, изправен на подсъдимата скамейка, някога отпечатани в „Каунти нюз“, сега бяха отново публикувани в печата. Арчибалд Далгит, чиито статии в „Юнивърс нюз“ бяха четени от милиони и който може би повече от всеки друг можеше да бъда разглеждан като защитник и знаменосец на британския морал, който си бе спечелил допълнителен блясък чрез унищожителните критични статии по адрес на нещастната авторка на романа „Самотното сърце“, сега се зае упорито с аферата. Под убийственото заглавие „Изкуството полудява“ изпод перото му се изля гневно възмущение. „Какво се е случило, питаше той, със стара Англия, когато такова оскърбление може да бъде нанесено на една от нейните най-обичани, заслужили и почтени институции, чиито естетически бастиони са заплашени от неразбираеми и революционни творби, от четка, която вече е доказала, че е гнила и покварена.“ Не всички в този войнстващ хор си позволиха толкова приповдигнат тон. Имаше подмятания в по-леките издания, шеги с водевилен оттенък, а в един от илюстрованите седмичници се появи карикатура, която показваше как плахо гледащ човек се приближава до уважаван академик на стъпалата на „Бърлингтън Хаус“: „Искам да купя пикантна пощенска картичка, господине!“.