Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Не! — заключи тя. — Трябва да знаем какво е положението. Друго е, когато знаем как стоят нещата, а не да се губим в догадки, както досега. Веднага тръгвам за доктор Перкинс.

Растящата й тревога я накара да използва тази възможност и Стивън да се прегледа при местния лекар, нещо, за което настояваше отдавна.

Тя наметна решително шлифера си и за кратко време се върна със съобщението, че д-р Перкинс е заминал на почивка. Икономката му обаче бе обещала да изпрати лекаря, който го замества, още същия следобед, веднага щом свърши визитите си.

Едва Джени беше завършила обясненията си и Стивън отново проговори с напълно нормален глас.

— Виждаш ли — каза той истински доволен, — създаваш паника за нищо. Това е просто обикновена простуда.

Потисната, тя се взираше в него със съмнение, а той отново се запъти към студиото да работи. Джени се чудеше дали в действителност не е била твърде прибързана в своите действия.

Един час измина и все още лекарят не беше пристигнал. Посещенията в лекарския кабинет на д-р Перкинс в събота вечер бяха винаги многобройни и тя започна да се пита дали заместникът му щеше да дойде изобщо. Точно в този момент звънецът на входната врата звънна и когато отвори, Джени видя на прага един млад мъж, който делово влезе в хола.

— Аз съм д-р Грей. Къде е болният?

Джени го въведе в кухнята, извика Стивън и ги остави заедно. Докторът остави чантата си и свали шапката си с вид на човек, който не разполага с много време. Той беше по-стар, отколкото изглеждаше на пръв поглед, около трийсетгодишен, и неговите черти издаваха вид на изнервен човек.

— И така — каза той, — какво ви притеснява?

— Нещо съвсем абсурдно и тривиално, но то сериозно разтревожи жена ми. Губя гласа си!

— Имате предвид, че има периоди, когато не можете изобщо да говорите?

— Най-малкото, когато не мога да накарам себе си да бъда чут.

— Гласът ви нормален ли е през останалото време?

— Мисля, че да. Може би е малко пресипнал.

— Изпитвате ли болка?

— Никаква.

— Имате ли някакви други симптоми?

— Не, но имам усещане за слабо вцепеняване на гърлото. Сигурно си въобразявам, разбира се.

Доктор Грей цъкна нетърпеливо с език. Все пак този човек нямаше вид на истерик и фактът, че крие симптомите на болестта си, потвърждаваше този извод.

— Дайте да ви прегледам.

След като Стивън оголи шията си, лекарят добави сухо:

— Не! Не така! Съблечете се до кръста и седнете.

Стивън се изчерви малко и изпълни нареждането на доктора. Той извади от чантата си кръгло огледало, което постави на челото си, и като насочи сноп светлина върху отразяващата повърхност на ларингоскопа надникна в гърлото на пациента и внимателно го прегледа. След това, без да каже ни дума, постави стетоскопа си и прегледа гръдния кош на Стивън. Накрая прояви интерес към върховете на пръстите на Стивън.

— Можете да се обличате — каза докторът, като прибра инструментите в чантата и я затвори. — Откога имате тази кашлица?

— Кашлицата ли?… Да, безпокои ме от доста години, стар бронхит.

— Бронхит ли?

— Да. Винаги гърдите ми са били слаби.

— Винаги ли? Можете ли да си спомните кога за първи път сте имали тежка простуда с бодежи в слабините, която е продължила известно време и не е била доизлекувана?

Стивън внезапно се върна в спомените си към ужасния ден, когато пресичаше Ламанша и седмиците в Нетиер.

— Да — рече той. — Преди около петнайсет години.

— Имали ли сте някакъв сериозен кръвоизлив.

— Да.

— Колко пъти?

— Два пъти! — отговори той, без да брои пристъпът, който беше имал в Испания.

— Преди колко години беше първият? Може ли да се каже, че е бил преди четиринайсет?

Отново живата картина на миналото премина през главата на Стивън — Дом Артод, наведен над него в голата боядисана в бяло манастирска стая.

— Да!

— Разбирам — каза докторът, като изтръскваше ръцете си в кухненската мивка и ги бършеше с кърпата за чинии. — Имали сте проблеми с гърдите оттогава и няколко кръвоизлива, нали? И искате да ми кажете, че никога не сте си направили труда да разберете каква е причината?

— Никога не съм смятал, че е нещо сериозно. И винаги съм бил много зает.

— С какво именно?

— С рисуване.

— Художник ли сте?

— Да.

— Ах! — сподави ироничното си възклицание доктор Грей, който беше родом от солидния индустриален Манчестър.

Изведнъж една мисъл мина през главата му.

— Боже господи, да не сте вие онзи човек, за когото пишат вестниците?