Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Знаеш ли какво ще ти кажа. Ще си стегнем багажа, ще оставим госпожица Прат и Тапли да се грижат сами за себе си няколко седмици и ако Флори е готова да ни приеме, ще заминем за Маргит.

Късно следобед в малката кухня под рибния магазин Флори седеше и се топлеше до печката с котката на колене и с ленив, макар и внимателен поглед гледаше Джени, която беше седнала до масата. Каничка с чай и чиния с хляб и масло стоеше на подноса между двете жени. Освен тиктакането на часовника в стаята не се чуваха никакви други шумове. Най-сетне Джени се надигна с усилие.

— Котката сменя козината си — рече тя.

— Винаги прави това през този период на годината. — Флори удари леко неподвижното животно, след това изтръска мекия жълт пух от пръстите си. — Има чудесна козина.

— От колко време сме при теб? Почти седем седмици, нали?

— Някъде там, предполагам. Времето минава бързо.

— Задължени сме ти. Все пак това е едно бреме. Изглежда само въздухът може да му помогне — направи пауза Джени. — Забелязваш ли някакво подобрение, Фло?

— Виждам, че има промяна… и то голяма — рече Флори и отпи бавно от чая. — И колкото по-рано погледнеш истината в очите, толкова по-добре за теб, мило момиче.

— Гласът му е по-добре. Не пресипва толкова често.

— Това е най-малкото.

Джени наведе глава, като прехапа долната си устна — тя се бореше здраво през последните седмици и щеше да продължи да се бори, въпреки че помнеше всички безполезни средства, които беше опитала. След всички грижи, които беше отдала толкова щедро и безкористно, й беше трудно да се предпази от отчаянието, което я обземаше. Колко мъка беше изтърпяла тя, нощ след нощ, слушайки тихо неговата дълбока, суха кашлица.

— Бих желала да изпие чая си — каза тя като погледна към вратата, — но няма нужда да го безпокоим.

— Защо човек в неговото състояние би трябвало да продължава да рисува на тази веранда? — сведе очи Флори с жест, който изразяваше абсолютна неспособност да го разбере. — Ти не си опитала от чая си. Дай ми да ти налея нов.

— Не, Фло.

— Стегни се момичето ми, трябва да издържиш. Не искаш ли филия с масло?

Джени отказа, като завъртя глава.

— Ти изобщо не се храниш. Днес на закуска изобщо не се докосна до пушената риба. А като си помисля какво си закусвала и през останалите дни…

Тя спря дотук. Джени се изчерви, а после под внимателния поглед на другата жена пребледня и очите й се отместиха виновно настрани. Настана ужасяваща тишина, по време на която по лицето на Флори премина широк обхват от емоции — от открита недоверчивост до шокиращо подозрение.

— Не е ли това? — отговори тя бавно.

Джени, все още с обърната глава, не отговори.

— О, не — каза Флори с приглушен глас. — Нима бедите дотук не бяха достатъчни! Откога не си имала?

— От шест седмици — отговори едва чуто Джени.

— Боже господи, когато си помисля, само… когато си помисля… кипвам цялата. След като е живял без теб през всичките тези години! Никога не посегна с ръка съвършеният джентълмен, караше те да работиш и да му робуваш, докато той се мотаеше наоколо, като се преструваше, че лепи боя върху парче платно. И сега, когато се готви да умре, да те остави в такова положение!

— Недей, Фло — прекъсна я Джени яростно. — Не вини него. Това беше… това беше нощта, когато докторът му каза…

Тя млъкна, задавена от сълзите си. Как можеше да обясни това чувство, надминало всичко, което тя беше изживяла, това диво, страстно чувство, наситено със състрадание и отчаяние, което омекоти цялото й същество и тя се предаде изцяло в ръцете му. Знаеше, че точно в този момент е забременяла.

— Е, добре, желая ти щастие; убедена съм, че ще бъде така — каза Флори с един твърд и непринуден тон. — Но как ще се справяш, моето момиче, е големият въпрос!

— Не бъди груба, Фло. Ще се справя. Ти знаеш, че аз имам две здрави ръце.

— Ръце, да — съгласи се Флори мрачно. — Но, момичето ми, къде ти беше главата?

Последва кратка пауза и след това Флори запита:

— Каза ли му?

— Още не! Няма да му кажа, докато не се приберем у дома.

С усилие, неприсъщо на нейната природа, Флори се отказа от мъчителния отговор, който й беше на устата. Упоритият отказ на Джени да приеме това, което според собствените думи на Фло беше „да погледнеш другия в очите“, беше за нея крайно пресилване на печалната ситуация. В деня, когато пристигнаха в Маргит, Стивън изглеждаше според оценката на Флори, „не по-лошо от обикновено“, но скоро състоянието му започна да се влошава и сега здравето му се рушеше с такава бързина, че изглеждаше просто като сгромолясване. Нейният лекар, когото беше повикала преди две седмици, беше й казал без заобикалки след фаталните думи — „скоротечна туберкулоза“, че състоянието му е безнадеждно и че още един кръвоизлив, който можеше да се случи по всяко време, незабавно ще го доведе до фатален край.