Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Прави каквото знаеш — тръсна глава Флори. — Но това, че си тръгнала да жертваш себе си, просто ме вбесява.

— Има нещо у него, което нито ти, нито който и да е друг можете да разберете.

— Изобщо не мога да разбера какво толкова е направил той за теб? — запита Флори, като си пое дълбоко дъх.

— Той ме направи щастлива.

Някакъв шум в антрето рязко прекъсна разговора. Двете жени смениха израза на лицата си, когато Стивън влезе в стаята.

— Закъснял ли съм за чая? — рече той и се усмихна.

Да види тази измъчена усмивка върху лицето от кожа и кости, за Джени бе все едно да я уцелят с копие в гърдите. Сега той едва ли щеше да я остави да говори за неговата болест поради вродената му отчужденост, поради героичното му нежелание да се жалва, което повече от всичко друго караше гърлото й да се стяга. Като знаеше как той мрази съжалението, тя си забрани да изразява и най-малка емоция. Вместо това със съвсем обичаен глас, след като му наля чаша чай, тя каза:

— Щяхме да те повикаме. Но си мислех, че ти може би вече привършваш.

— Да, аз свърших. Останаха ми само няколко детайли. А картината ми харесва много. — Той изтри ръцете си и като хапна парче хляб и масло от чинията, която тя му подаде, седна до прозореца.

— Смяташ, че картината е завършена, така ли? — запита Флори, като галеше котката.

— Тя е на равнището на моите възможности и смятам, че е доста добра.

— Но ще бъде ли добра за някого другиго? — рече Флори и погледът й спря върху Джени.

— Кой може да каже? — рече той открито.

Когато Джени го наблюдаваше, лицето й беше в сянка. Тя можа да почувства приповдигнатостта на неговото настроение. Очите му, дълбоко хлътнали в орбитите, излъчваха снопчета светлина, пръстите му леко трепереха, когато държеше чашката си. Тя каза съчувствено:

— Ти работи тази картина много дълго.

— Шест месеца. Беше технически трудно да се предаде смисъла на елементарните неща — фона на реката… земята, въздуха и водата… и да се запази все пак хармонията с централната тема.

Той по принцип не споделяше за своята работа, но сега, наелектризиран, все още с трепетното усещане за творческото постижение, продължи да говори няколко минути.

— И какво ще стане сега с нея? — попита Флори нетърпеливо, когато той завърши мислите си.

— Само бог може да каже — отговори Стивън безразлично.

— Надявам се, че няма да започне неприятната бъркотия, която се случи с последната ти картина.

— И аз се надявам, Флори — усмихна се той, решен да не позволява да бъде обиждан. — Тази картина изглежда съвсем почтена. И за да те уверя, обещавам, че няма да я показвам на изложба.

Вместо да я успокои, отговорът му я предизвика още повече.

— Добре, трябва да ти кажа, че съвсем ме уби. Каква е ползата, питам те, каква земна полза има в това да стои човек по цял ден в студиото, да се скапва от работа, да рисува, да рисува и след това нищо да не покаже? Няма ли картината за теб никаква стойност и значение, та да не желаеш да получиш за нея дори едно пени?

— Не! Това, което има значение, е, че съм я направил. Ще изляза за малко да се поразходя.

— Не трябва да правиш това — каза Джени бързо. Страхуваше се да не се простуди. — Навън е студено и се стъмва вече.

— Трябва да се разходя — погледна я той нежно. — Знаеш, че свежият въздух ми се отразява добре.

Тя се отказа да спори, отиде с него в хола и му помогна да се облече в дебелото палто, което му беше купила, подаде му от стойката бастуна, който той сега ползваше. На вратата, докато той слизаше по стъпалата, тя го наблюдаваше с онази постоянна болка, която все още се въртеше в главата й с неотслабваща посветеност, макар че въпреки отчаянието, пак правеше планове за неговото възстановяване.

Той се придвижваше бавно по улицата. Едно залитане, толкова леко, че беше почти неуловимо за човешкото око, го накара да разбере докъде е стигнала собствената му слабост. Всяка стъпка му се струваше трудна. Като избягваше най-оживените части на града, той се запъти към крайморската алея. В началото на парка имаше кръгла ротонда с огледала на прозорците и докато минаваше покрай тях, видя отражението си: изпито лице, невероятно измършавяло, тъмни очи с остър взор, отпуснати рамене, сякаш е старец. Инстинктивно направи гримаса и отмести погледа си. Никой не знаеше по-добре от самия него какво му костваше, за да бъде на крака и в движение в такова положение, но той твърдо отхвърляше всички опити да го задържат в леглото и беше решен да продължи да прави това. Не можеше да понася мисълта да бъде ограничаван.