Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Той погледна въпросително към Стивън.

— Вие си спомняте тази ваша работа, нали?

— Много добре… Това са децата на Крюшо.

— Такова беше името. И пастелът, сигурно ще ви заинтригува, беше продаден за петнайсет хиляди франка.

— Добре! — каза Стивън с равнодушен глас. — Госпожа Крюшо трябва да е била много доволна от това?

— Сега, господин Дезмънд, аз не искам да ви безпокоя, като описвам ситуацията, която е очевидна. Най-после вие сте станали господар на собствените си неща. Колекционерите се интересуват от вашите произведения, те ги търсят. А вие притежавате всичко, което сте сътворили. Може дори да се каже, че вие сте притиснали пазара. Така че ако ме удостоите с честта, а мисля, че моето положение в света на изкуството е забележително, да ви представлявам, мога да ви гарантирам, че няма да имате причина да съжалявате.

Стивън изслуша тези хвалебствени слова изправен, подпирайки се с лакът на перваза. Той се чувстваше много слаб, не му достигаше въздух, беше на ръба на един от тези продължителни пристъпи на кашлица, след които гласът му се губеше и това разкриваше действителното му състояние. Но с огромно усилие на волята си той се изправи.

— Признателен съм за проявения от вас интерес. Но аз нямам нито нужда, нито желание да продавам картините си.

Хванат неподготвен за един такъв твърде неочакван отговор, Теси, независимо от него, се окопити бързо. Той говореше искрено.

— Естествено е, господин Дезмънд, на художник като вас да не се говори само от гледна точка на парите. Но има и други съображения. Например репутацията! Крайно време е вие да станете известен.

— Известността не е моя грижа и цел. Подобна суета може да задоволи само много посредствен талант.

— Но сигурно… вие трябва да се стремите към слава?

— Щеше ли това да служи като мяра за моята стойност повече от сегашната ми неизвестност? Никога не съм се стремял да се харесвам на публиката, а само да бъда доволен от себе си.

— Господин Дезмънд… разрешете ми да ви наричам уважаеми маестро, вие дълбоко ме опечалявате. Вие можете да дадете нещо много ценно на света. Не можете просто да го погребете. Помните ли притчата от Светото писание?

Сред библейските алюзии, които цитираше най-изтънченият търговец на картини в Париж, Стивън все още се бореше да овладее кашлицата си. Не можа да удържи една лека и мимолетна усмивка, болезнено деформираща измършавелите му и измъчени страни. Той каза спокойно, без злоба:

— Аз дадох на света и хората нещо със стойност още преди много години. Но те го изгориха.

— Забравете това. Пазарът, така да се каже — той се наведе напред, — времето и обстоятелствата сега са много по-благоприятни. Хайде, скъпи маестро, дайте ми възможност да събера лаври за вашето чело.

Очите на Стивън се спряха върху другия със сдържана ирония, но лицето му остана безизразно. Стегнатите му скули извън трепкането на бледите му устни изглеждаха неспособни да се отпуснат.

— Не. Аз разработих определен маниер на рисуване. Имам определена интерпретация за красотата, която исках да постигна. Ако моята работа е добра, един ден тя ще намери мястото си, след като мен вече няма да ме има — както е ставало с по-голяма част от художниците. А дотогава, след като съм живял с моите картини, предлагам да умра с тях.

Настана мълчание. Теси седеше и люлееше единия си крак в кръг. Изразът на лицето на Дезмънд, напрегнат, макар и безразличен, беше странно разконцентриран. „Не е ли това засегнато честолюбие, питаше се той, форма на отмъщение заради това, че веднъж му отказах негова картина?“ Повечето художници, според личното му мнение, бяха малко или много непредсказуеми. „Не, помисли си той накрая, не, този човек е искрен. Него просто не го е грижа дали аз, Теси, ще взема неговите картини, или не.“ И като ставаше все повече и повече наясно със симптомите на болестта и крайната умора по лицето на Стивън, една внезапна мисъл мина през главата му.

— Господин Дезмънд — каза той накрая бавно и без разпаленост, — не е необходимо да казвам колко дълбоко ме карате да скърбя. Не желая да ви се налагам. Възможно е вие да ме подозирате като човек на търговската сделка. Аз съм такъв, вярно е. Но в същото време разбирам красотата и я обичам. Тази картина тук, която разгледах с вълнение и наслада, преди да влезете, ми позволява да ви кажа, че е превъзходна. И ако вие разрешите да я имам на цена, която вие ще определите, давам ви честната си дума, че след три месеца аз ще я предоставя чрез Министерството на изящните изкуства като дар на Люксембург. Хайде сега, съгласете се, че съм сериозен човек и че мотивите ми не са лишени от морална стойност.