Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Имаше малко хора, дългите високи тавани на стаите притежаваха ефекта на ехтяща тишина, която радваше Бъртръм най-много. Със същата спокойна крачка те тръгнаха през централната галерия, подминаха блестящите картини на Търнър, на сребристия Уистлър, на Сарджънт, Констабъл и Гейнсбъро, завиха наляво и най-накрая седнаха в една зала, огряна от слънцето. На стената, точно срещу тях, бяха закачени в изящни рамки три картини. Те гледаха мълчаливо платната — момчето, като че по задължение, а старият човек — с далечен и замислен вид. Без да откъсва очите си от стената, Бъртръм каза:

— Ти се чувстваш вече добре в Харшам, нали?

— Напълно, сър!

— Харесва ли ти училището?

— Не е съвсем лошо, сър.

— Разбира се, първата година е винаги трудна. Но след това се влиза в ритъма на нещата. Имаш ли си вече приятели?

— Да, сър. Има няколко момчета. Джоунс младши и Пиго, с които съм в близки отношения.

— Никой не те заплашва с нищо, нали?

— О, не, сър. Трябва да си ловък, когато наставниците ти поръчат да правиш нещо, но ако с някое момче не се получава, те общо взето са справедливи.

— Добре.

Разговорът много му напомняше беседите, които бе водил с Дейвид и другия Стивън, преди толкова много години. Това причини странни болки в сърцето на Бъртръм. Да, беше толкова отдавна, а като че ли е било вчера, когато за първи път отидоха в Малбъро, когато Стивън беше под нервно напрежение заради бъдещите изпитания и слушаше само с едно ухо неговите съвети. В какъв стар човек се превърна той, стар човек със старомодни разбирания, отдаден на спомените за миналото, който смесваше настоящото с миналото, и понякога, като гледаше този Стивън, си представяше, че се намира в компанията на своя любим син. Двамата определено си приличаха — малкият Стивън имаше същия деликатен тен, открито чело и дълбоки сини очи, същата гордо изправена глава върху все още тесните рамене. Имаше вид на джентълмен, благодарение на Бога, един истински Дезмънд. А училището към болницата „Исус Христос“, макар че той би предпочел да беше в Малбъро, беше едно солидно училище и щеше да направи от него човек. Стивън можеше да се счита късметлия, защото беше приет като стипендиант на една фондация — една рядка привилегия за тези години, когато почти всички мизерстваха. Днес той беше в униформата си и когато обядваха в закусвалнята „Симсънз“ на улица „Странд“, много погледи се насочваха към него, пълни с интерес, развеселени, всички благосклонни. Това го беше стоплило повече, отколкото халбата половинлитрово вино „Чалтис“, която си беше позволил като почерпка. Но се оказа, че нито една реколта от това вино сега не можеше да се сравнява с качеството на виното отпреди години.

Желанието да посее добри семена, чувството, че беше негово задължение да направи това, го накара да направи малка проповед.

— Ние очакваме добри дела от теб, момчето ми. Ти трябва да продължиш да се учиш добре и да държиш на името си. Как вървят заниманията?

— Мисля, че доста добре, сър. Имахме контролно преди ваканцията.

— Как се справи с него?

— По английски и аритметика направих всичко много добре.

Една мисъл премина през главата на Бъртръм, но той едва можа да накара себе си да я изкаже:

— Карат ли ви да рисувате?

— Да, сър. Но аз не съм добър там. Изглежда, че изобщо не мога да рисувам. — Без да съзнава, Бъртръм въздъхна леко от облекчение, погледна към своя внук, който продължи: — Но майка ми поръча да ти кажа, че имам отличен по усвояване на Светото писание.

— Много добре… много добре! — промълви Бъртръм. Може би в този късен час голямата надежда на неговия живот би могла да се изпълни, ако добрият бог му позволи да доживее, за да я види осъществена. Той постави пръстите си със сини вени върху ръката на момчето и я потупа одобрително.

При тази проява на ласка Стивън се изчерви и погледна настрани, за да види дали някой не ги гледа. Дядо му предизвикваше у него смесица от сдържаност и почит с един мимолетен щрих на забава, което е и тъжната участ на възрастните — да възлагат надеждите си на младежта. На него му доставяха голямо удоволствие тези периодични разходки, които предприемаха заедно. Особено по време на учебния срок един лек обяд по техен избор биваше последван, ако програмата се окаже подходяща, от отиване на кино и накрая завършваше неизбежно с поклонение в галерията „Тейт“. Това беше една приемлива пауза в рутината на учебните часове. Но сега, в началото на великденската ваканция, след като беше далеч от дома цели девет седмици, Стивън много искаше да се види с майка си, която щеше да се срещне с него на спирката „Ватерло“ и да го заведе със себе си вкъщи. Няколко пъти през последния час той тактично питаше Бъртръм за часа и беше готов да постави същия въпрос още няколко пъти, когато в залата влезе една група от ученички, водена от тяхната учителка.