Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Докато посредникът говореше, погледът на Стивън беше омекнал, но събраната в цялото му тяло тъга не се разсея. С неизменна неподвижност и мъка той завъртя бавно глава.

— Трябва да ми разрешите последния лукс да ви откажа. Но — той спря протеста на гостенина — ще ви дам едно обещание. Вие споменахте три месеца. Елате отново тогава… елате на „Кейбъл стрийт“ в Степни… И мисля, че няма да останете разочарован.

Последва дълга тишина. „Боже господи, мислеше си Теси, той е сериозно болен, той умира… и той знае това.“ Спазъм премина през тялото му. Той беше човек, който обича радостите на живота, за когото самата мисъл за гроба беше ужасяваща, но той я потисна, усмихна се и възкликна:

— Много добре. Приемам. Подобен начин на уреждане на нещата е напълно разбираем. А сега вие сте работили цял ден… вие сте уморен… аз и така вече ви отнех много време.

Той имаше наистина силна интуиция, че неговото посещение не бива да се удължава повече нито за миг. Взе си чантата, изправи се и протегна ръка с думите:

— Довиждане, скъпи маестро.

— Довиждане!

Теси отправи последен поглед към картината и неволно, като последен израз на чувствата си, може би малко театрално, но със странно достойнство прегърна Стивън, като се докосна до двете му бузи. След това мълчаливо излезе.

Когато търговецът на картини си отиде, Стивън, все още изправен, подпря главата си с ръка и освободи дълго сдържаната кашлица. Спазъмът продължи няколко минути, след което той се преви на две, като се мъчеше да възстанови дишането си. После се облегна на перваза. В това положение го завари Джени.

— Кой беше този, Стивън?

Той намери сили да отговори:

— Един човек, с когото някога се бях запознал в Париж.

— Никога не съм виждала такова конте. Какво искаше?

— Нещо, което можеше да има преди много години. Той ще дойде отново, Джени… след три месеца… да купи моите картини. Можеш да му се довериш. Той не е лош човек…

Настъпи пауза. Тя изучаваше лицето му с вълнение.

— О, скъпи мой, ти си капнал от умора — каза тя и го подхвана с ръка. — Нека да те сложа в леглото.

Беше готов да се подчини, но със свръхчовешко усилие на волята се застави да се изправи.

— Аз мисля… преди всичко… да завърша с лакирането на „Темза“… — Той направи крачка напред, постави ръката си на кръста на Джени и застана с поглед, отправен към платното. Едва забележима усмивка докосна устните му. — Знаеш ли, той наистина мислеше така, когато каза, че тя е прекрасна.

В един априлски следобед на 1937 година един мъж, по-точно един възрастен свещеник, и едно момче в дълго синьо палто, жълти чорапи и обувки с катарами слязоха от един автобус в северния край на моста Воксхол, завиха по „Гросвенър роуд“ и вървейки по укрепената част на реката, влязоха в тихото преддверие на Милбанк. Беше прекрасен ден. Въздухът, мек и все още свеж, миришеше на пролет. В градините на Уестминстърското абатство се люлееха жълти нарциси, а лалетата стояха весело изправени като за оглед. Върху подстриганите зелени поляни се извисяваха кестени, а кокичетата бяха изтъкали нежен бял килим. Темза блестеше на слънцето, течеше под мостовете тиха и стабилна, каквато е била от незапомнени времена. На фона на синьото, покрито с пухкави облачета небе, абатството се открояваше с една изящна ажурна украса. Над него се виждаше парламентът. В далечината, сред съзвездие от църкви на Английската женска спомагателна флотска служба, чиито шпилове и камбанарии облагородяваха небето над града, блестеше главният купол на катедралата „Свети Павел“. Дворецът, макар че не се виждаше, беше само на хвърлей място. Знамето се вееше, което означаваше, че кралското семейство бе в резиденцията. Камбаните на Биг Бен отмериха точния час с три бавни, глухи удара.

Енорийският свещеник вървеше с младия Стивън Дезмънд изправен, независимо от тежестта на годините, странно развълнуван от красотата на деня, от пролетния аромат на игликите. „Една молитва за много спомени, мислеше си той. Тук бие пулсът на Англия, не така силно, може би, както преди, но все още бие.“

Двамата вървяха по укрепената част на реката със спокойна крачка, която се подчертаваше от внушението за тихо страдание, излъчвано от момчето. На някакви си петдесет метра от края на улицата те я пресякоха и се изкачиха по стъпалата на голямо здание, което стоеше зад метални бариери и зад малка градина с орнаменти. Като свали шапката си, Бъртръм се обърна, остана за момент на входа, за да възстанови дишането си и да разглежда широката панорама — небето, реката и кралските здания. След това въртящата се врата щракна и те се озоваха в галерията „Тейт“.