Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Когато те се отдалечиха с шум надолу по дългата галерия, Бъртръм, все още неподвижен, гледаше картините. Колко често през тези последни няколко години той беше слушал това малко встъпление, което ставаше все по-голямо и достигна размерите на хор, изпълняващ панегирик в чест на неговия син, същите тези високопарни думи и фрази, използвани само миг преди това от младата учителка по изкуство пред учениците на своя клас. Стивън, неговият син, един велик художник… да, дори думата гений сега се употребяваше безрезервно. Той не изпитваше гордост при тази мисъл, нито пък закъснял триумф, а само едно странно удивление, тъга и мисъл за болката и разочарованието на един живот, увенчан със слава твърде късно. Той се питаше дали си е струвало. Дали всяка картина си струва страданието — дори най-великият шедьовър, сътворен някога? Какво представлява красотата след всичко това? Дали хората трябва да се превръщат в мъченици, за да се стремят към нея, да умират за нея, също както старите светци? Струваше му се, че конфликтът между живота и изкуството никога няма да бъде разрешен. Като се взираше настойчиво в платната, той се мъчеше да намери нови достойнства в тях, които по-рано не беше забелязал. Бавно, със съжаление, той поклати глава. Това не беше по силите му. Той се подчиняваше на мнението на експертите, както беше правил това и преди, макар че в името на истината те си оставаха за него неразгадани, като велика загадка, такава каквато беше синът му във всяко свое действие и най-вече във върховния момент — това неразбираемо безгрижно непокорство на неговия край. Тази последна сцена на живота му той не би могъл никога да осмисли без болка в сърцето си — когато в сивото утро Глин го извика при малкото легло на „Кейбъл стрийт“, той намери сина си в предсмъртния му час блед като призрак, едва дишащ, загубил напълно речта си, ларинксът му беше толкова разрушен, че правеше гълтането невъзможно, но той все още беше с молив и албум до себе си и като че ли и те не му бяха достатъчни, та имаше и една тръстикова пръчка с монтиран въглен на върха й, с която, докато лежеше безпомощно по гръб, започна да рисува странни неща по стената.

Бъртръм се опита да изкаже думи на привързаност и утеха, гърдите му се късаха от мъка, бореше се да върне кривналата от пътя душа обратно към Бога. Стивън написа с отслабнала ръка: „Много лошо, татко… Не те нарисувах нито веднъж… ти имаш прекрасна глава“. И тогава, невероятно, потънал във възглавницата той започна да очертава профила на баща си в албума. Последен портрет. Но в този момент моливът му се изплъзна от ръката и пръстите го затърсиха трескаво… След това, подобно на всичко останало в него, и те станаха неподвижни. Докато Бъртръм седеше приведен и сломен, Глин с решителност и умение беше започнал веднага да прави посмъртна маска на изпитото и безизразно лице.

— В името на Бога! — извика Бъртръм. — Трябва ли да правиш това?

— Да! — отговори Глин тъжно. — В името на изкуството. В бъдеще за мнозина тя ще бъде източник на вяра и настойчивост.

Поне погребението се извърши в Стилуотър и Стивън почиваше в мир там, в църковната сграда, под ветровете, спускащи се от хълма, до своя предшественик — кръстоносеца.

Бъртръм се изправи с усилие… Миналото си е минало, нямаше смисъл да скърби за него.

— Ела, момчето ми. Ще изядеш един сладолед, преди да се срещнем с майка ти.

Те взеха автобус към цирка на „Оксфорд стрийт“ и седнаха на малка, покрита с мрамор масичка в една сладкарничка с дълга история. Енорийският свещеник наблюдаваше как внука му яде ягодовия сладолед.

— Вкусен ли е?

— Ужасно — погледна го момчето. — Не искате ли и вие да изядете един, сър?

Трогнат, Бъртръм поклати глава.

— Обичах го, когато бях на твоите години. В него има сладко кокосово брашно, което е чудесно. Даваха ми от него, когато бях момче. Този сладолед се произвежда тук повече от сто години.

Преди да излязат, той се спря пред махагоновата каса и купи кутия с розови и бели бонбони за една лира. „Приятни са“, спомни си той, като взе грижливо опакованата кутия — нямаше много да натежи на момчето да я вземе.

На гарата много преди уречения час пред часовника ги чакаше младата майка на Стивън, в спретнат и скромен черен костюм, една фигурка, която човек едва ли щеше да забележи в тълпата. Но момчето я видя и бързо тръгна към нея. Тя се наклони леко и го прегърна силно.

Останал на известно разстояние от тях, енорийският свещеник дискретно погледна настрани. Все пак той не можеше да не погледне… това беше една щастлива среща. Вдовицата на неговия син… Тя беше едно действително скромно, почтено малко същество. Сега живееше със зълва си в самостоятелна къща в Клифтънвил, един много по-добър район в Маргит. Имаше стабилен и наистина нарастващ доход от продажбите на картините на Стивън. Свещеникът беше сигурен, че черният цвят, който носеше, бе все още знак на траур — трябва да е държала много на него, далеч повече, отколкото той беше предполагал.