Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

Най-сетне достигна целта си — една скамейка на извивката на залива, над пристана. Тя му осигуряваше открит простор към морето. Тук той седна, като дишаше ускорено, но като усети прохладния чист въздух, въздъхна облекчено.

Бледият залез върху западния край на хоризонта беше превъзходен — наподобяваше цвета на пушена сьомга — розово с бледо зелено. Цветовете и техните нюанси се сливаха нежно на фона на сивото, с цвят на гълъб, небе. „Не прилича на залезите, излезли изпод четката на Търнър“, размишляваше той. Беше потънал в себе си, с брадичка, свита към гръдния му кош, и за момент мислите му се отнесоха към този художник на виденията, изключителен майстор на цветовете, тайнствен, своенравен, ексцентричен, който на стари години се криеше в една мръсна къща на брега на Темза, известна на децата от околностите като „старата адмиралска будка“. „Ние всички сме луди или полулуди, казваше си той, една банда от загубени души, отрязани от останалия свят, вечно в конфликт с обществото, обречени деца на нещастието. Всички освен онези, които правят компромиси“. Той никога не си ги беше позволил. Още от юношеските си години беше обхванат от желанието да постигне красотата, която съзираше затворена под повърхността на нещата. В самота, чрез собствена борба той следваше съдбата си, уверен в това, че някой някога би могъл да разбере самотата, часовете на празна тъга, нарушавана само от пристъпите на моментно ликуване. Той не съжаляваше за нищо, чувстваше се някак особено спокоен. Само извън болката, страданието и нещастието, извън цялата враждебност на света можеше да създаде красота! И си струваше цената, която беше платил.

Докато цветовете на небето избледняваха, различните фази от неговата работа преминаваха бавно пред очите му, докато оформиха едно голямо завършено платно. Това последно творческо вдъхновение или по-скоро неговата консумация, продукт на една странна връзка между болестта и изкуството му, го развълнува до такава степен, че се почувства извън времето и смъртта. Колкото повече болестта му се изостряше, такова повече по тайнствен начин творческите му сили се възстановяваха. Но той знаеше, че е обречен, усещаше, че изворът на физическа енергия у него беше престанал да блика и че го обзема последна умора. Той си мислеше: „Ще говоря с Джени тази вечер… Време е да се прибираме вкъщи… Ще си тръгнем за «Кейбъл стрийт» в края на седмицата“. Или: „Рафаел е умрял на трийсет и седем години, защо трябва да се оплаквам?“.

Той потрепери леко и тъй като почти се беше стъмнило, изправи се и тръгна към квартал „Роу“. Чу зад себе си бързи стъпки и приятен глас го поздрави. Обърна се и видя как към него пристъпва енергична фигура на млад мъж. Това беше Ерни, който имаше много професионален вид в тъмния костюм и с бомбето, със сгънат чадър в ръка.

— Предполагах, че ще мога да ви намеря тук — забави той крачките си, за да върви заедно със Стивън. — Как се чувствате?

— О, добре съм, Ерни. Сигурно се връщаш от службата вкъщи?

— Не, бях си вкъщи и вече пих чай. Сега бях тръгнал за вечерното училище. Но леля Флори ме помоли да ви потърся и да ви придружа обратно.

„Боже господи, мислеше си Стивън основателно, толкова ли съм безпомощен, че трябва да изпращат някого да ме води вкъщи?“ Наистина, неговият спътник в момента с най-добро желание беше го хванал под ръка и му помагаше да слезе по стъпалата на крайбрежната алея. Но очевидно неговото подозрение беше необосновано, защото почти веднага Ерни възкликна:

— Не толкова често имате посетители, а и никой не иска да пропуснете срещата си с този човек.

— Посетител ли? Кой е той?

— Опитайте се да отгатнете. Истински франт. Само ако го погледнете! Пристигна с автомобил.

Стивън сбърчи вежди с нервен тик. „Какво ли е пък това?“ — помисли си той. Дали не е баща му, или пък Хюбърт, дошли да го видят? Но това изглеждаше най-малко вероятно. А може би това беше пратеник на Клеър, който носи някакво милосърдно предложение за помощ? Многото възможности го объркаха.

— Може би това е някакъв елегантен лекар, който е дошъл да ви прегледа — предположи Ерни оптимистично. — Специалист. Бога ми, той трябва наистина да ви помогне да се оправите.

Докато Ерни дрънкаше с чисто фалшив ентусиазъм, с упоритото намерение да повдигне духа на Стивън, те преминаха през града, утихнал сега, след като повечето от магазините бяха затворени. Зад ъгъла на пристанището той видя кола, голям черен кабриолет, който стоеше отстрани пред затворения вход на рибния магазин.