Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

През следващите дни Стивън продължи да работи, като не обръщаше никакво внимание на раздуханата истерия. Още веднъж, без да има каквато и да било вина, той застана в центъра на общественото внимание, изложен на всеобщо обругаване. Как се беше получило така, че този, който по природа беше тих, неконфликтен и отстъпчив, който през целия си живот не беше желал нищо повече, освен да упражнява своето изкуство на спокойствие, трябваше по такъв насилствен начин да изпитва хули и унижения? Един предприемчив журналист беше намерил за необходимо да представи кратка антология на неговата кариера, почти като хронология на живота му — бягството от църквата, от семейството и преди всичко от своята страна — която го представяше в ужасна светлина, заслужаващ напълно омразата на своите сънародници.

Тъй като по природа беше много чувствителен, Стивън се беше научил да налага върху себе си строг контрол, което му позволи да посрещне бедата най-малкото външно спокоен. Заливан от враждебност, подлаган толкова често на насмешки, той полагаше усилия да се чувства душевно свободен, да не го е грижа за това, какво говорят хората и как постъпват с него. И все пак имаше моменти, когато се чувстваше напълно сломен. Тогава животът му се струваше като сън и толкова застрашителен, че не виждаше начин как да се справи с него. Той разбра също, че бе загубил нещо, което високо ценеше — усещането за анонимност, желанието да бъде незабелязан и непознат в общия поток на човечеството. Колкото и да се опитваше да скрие напрежението, което се стовари върху него, той се почувства физически изтощен, обхванат от необикновено лошо предчувствие.

Една събота, в края на месеца, беше закъснял повече от обикновено. Когато се прибра вкъщи, се почувства напълно изчерпан. Гърлото му, което му създаваше неприятности през целия ден, бе твърде възпалено. Джени беше приготвила вечеря от селски пирожки и му я пазеше на топло в печката. Докато той ядеше, тя седеше на масата срещу него и го наблюдаваше мълчаливо. Забеляза, че не му се говори. Изтощеният му вид я безпокоеше, но тя беше твърде мъдра, за да изрече това гласно.

Когато се навечеря, той седна на обичайния си стол до кухненската печка, с албума си за рисуване на колене, загледан в огъня, сякаш пробуден от неговите червени, блестящи и благородни форми. Тя изми чините, свали престилката и взе плетивото си. След няколко минути той вдигна глава и си спомни за нея. Това беше времето, когато обикновено си приказваха, но избягваха болната тема на деня. Често пъти разменените думи не надхвърляха домакинските дела и все пак зад тях се криеше една интимност, която тя знаеше, че му харесва. Тази нощ той я почувства по-близка, нейната женственост и домашна топлина го разнежиха. Той започна да реди събитията, които му се бяха случили през деня. Но не беше говорил дълго, когато гласът му щракна неочаквано и той усети, че думите му излизат със съскащ шепот. Този пристъп не беше нов за него, но този път дойде толкова неочаквано, че Джени стреснато вдигна поглед. Той видя, че лицето й се промени и застина неподвижно.

След миг той произнесе с огромна мъка:

— Отново същото. Цял ден имах чувството, че съм на път да загубя гласа си. И сега това стана.

— Простудил си се — каза тя уж спокойно и дори с лек упрек, но зад него се криеше безпокойство.

Той тръсна глава.

— Гърлото ми всъщност не е възпалено.

— Не те ли дразни, когато преглъщаш?

— Не!

— Дай ми да го видя!

Той се подчини, докато тя му натисна с лъжица езика и огледа устната кухина и гърлото му.

— Не мога да видя нищо подозрително. Не е обложено, нито е възпалено.

— Нищо ми няма.

— Може би! — отговори тя натъртено. — Но няма да ходиш на реката утре. Точно там си се простудил. Ще кажа на капитана още тази вечер.

— Добре… И без това имам достатъчно работа в студиото.

— Само ако се чувстваш по-добре. А сега трябва да пийнеш нещо топло.

Тя му направи специална отвара от касис, която смяташе за панацея срещу всички възпаления и която го накара да се изпоти. После го убеди да си легне.

Следващата сутрин гласът му се възвърна и той продължи да работи над своята „Темза“. Но следобед получи нов пристъп и когато излезе от студиото в четири часа, трябваше да признае с жест, че болестта съвсем му е отнела гласа.

— Това решава нещата — заяви Джени с категоричен тон. — Трябва да се допитаме до лекар.

Колкото и да беше безпомощен, той направи максимално усилие да се противопостави, но тя не се отказа от своето.