Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

На спирка „Виктория“ те слязоха от влака и се отправиха към централната гара. Разписанието показваше, че влакът ще тръгне за Халбъро след три минути.

— Ако се затичам, ще го хвана — възкликна нервно Кери. — Благодаря ти, че дойде, Стивън. Довиждане.

— Довиждане.

Стиснаха ръцете си бързо и неловко. Почти останала без дъх, тя се заклати като патица към перона. Той я проследи с поглед, докато тя се качи във влака, след това се обърна и тръгна. Пред входа на гарата вестникарчетата предлагаха на висок глас ранните издания на вечерните вестници. Искаше да се прибере у дома колкото се може по-скоро. Той не обръщаше никакво внимание на виковете им, но въпреки грижите му, една по една думите започнаха да достигат до съзнанието му. Спря се рязко и като насън прочете заглавията на афишите.

Скандалът с платната в Чарминстър се разгоря отново.

Член на Кралската академия на изкуствата си подава оставката.

Трамваят се клатушкаше бавно. Наведен над вестника, той прочете с навъсени вежди вълнуващата бележка. Беше пет часа, когато стигна до „Кейбъл стрийт“. На ъгловата автобусна спирка, като крачеше напред-назад, го чакаше Глин.

— Мислех си, че ще мога да те хвана тук. Джени ми каза, че си излязъл — започна той и замълча, но очите му, неспокойни и загрижени, се вторачиха в Стивън. — Нека да пийнем по нещо.

— Предпочитам да се прибера у дома — отговори Стивън троснато.

— Не, не си отивай още — спря го Глин и го изгледа многозначително през рамо. — Първо трябва да ти обясня нещо.

Стивън се колебаеше, лицето му се втвърди, стана непроницаемо, след това, без да каже нито дума, той придружи Глин до кръчмата „Добро намерение“. Глин поръча два грога. Тромавите му жестове бяха натрапчиви и груби. На лицето му беше избила червенина, нещо от стария огън святкаше в очите му. Когато грогът дойде, той каза:

— Изпий го! Аз вече изпих два грога, докато се въртях наоколо да те чакам. Малко съм напрегнат, но нека това не те притеснява.

Стивън отпи една глътка от димящата течност, като се мъчеше да държи нервите си под контрол.

— И така, вече знаеш — каза Глин изведнъж. — Взех твоята картина „Горещина в Хампстед“ и я изпратих в Академията.

— Без да ме питаш?

— Ако бях те попитал, щеше ли да ми разрешиш да я взема?

— Не… никога!

Решителността на отговора накара Глин да хвърли бърз поглед към Стивън.

— И така, аз я взех. И това не беше необмислено действие. Вече бях говорил с трима членове на комитета — Стед, Елкинс и Протеро, всичките разумни хора и рядко добри художници. Не ме гледай така. Най-малкото имай приличието да ми разрешиш да ти обясня какво се случи.

— Продължавай тогава, за бога.

Глин също се беше изправил на нокти, почервеня още повече и с усилие овладя думите си.

— Вини ме колкото си щеш. Но помни, че съм действал с най-добри намерения.

Той замълча за момент, след това продължи:

— Заседанието на изборната комисия се състоя в единайсет часа тази сутрин. Ти може би си запознат с процедурата. Членовете седят в полукръг, а председателят е в средата, в една от галериите на „Бирмингам хаус“. Картините се внасят една по една и се поставят върху подиум. След това се гласува. Одобрението се изразява чрез вдигане на ръка. Тази година бяха представени дузина платна, в които нямаше нищо особено, най-обикновено изобразяване на пейзажи, натюрморти с цветя и скучни портрети. При тези обстоятелства гласуването не беше особено строго, каквото трябваше да бъде.

Глин се спря и прокара ръка през косата си.

— Ние вече привършвахме с подбора на картините, когато дойде ред на твоето платно „Горещина в Хампстед“ — между другото аз специално уредих нещата да станат по този начин. И мога да ти кажа — той удари с юмрук по масата, — картината действително направи впечатление! Настъпи една от тези паузи, които рядко се случват в залата. Всеки седи и си взема бележки. Бих могъл да кажа направо, че хората около мен бяха очаровани. Когато вдигнах ръката си, тримата младежи, за които ти разказах, ме последваха. След това се вдигна още една ръка и пета… всички от новата група, която встъпи в Академията.

Независимо от решимостта му да остане равнодушен, Стивън усети как краката му се разтреперват. В очите му се появи блясък, когато Глин продължи:

— Има друга група, която седи на първите редици в залата — старият сър Моисей Стенсил, мадам Дора Доунс, Каренгтън-Уудсток и Мънси Питърс. Те са старата гвардия. Стенсил не рисува нищо друго освен крави, той е нарисувал повече крави, отколкото всички художници, взети заедно. А Уудсток е кучкар със сърдечен характер, който е нарисувал всички възможни кучета в Англия и идва на заседанията в бричове и с широка бяла връзка. Мадам Дора прави вътрешната украса на сградите в Кенсингтън — трябва да ги видиш в Коледните приложения. Що се отнася до Питърс, той просто си е Питърс, нищо повече не може да се каже за него. Не съм очаквал тези хора да харесат твоята картина и това не ме безпокоеше. Има правило, че ако дори само един член на Кралската академия гласува за дадена картина, останалите трябва да се съгласяват. Имах усещането, че ти ще бъдеш одобрен, когато Стенсил внезапно се изправи, дотътри се до триножника, поклати глава и каза: „Искрено се надявам, че комисията ще помни своята отговорност пред нацията, преди да се отнесе положително към това платно. В действителност то е крайно необичайно за всеки, който дава оценка на рисуването“. Последва странна тишина. Малко след това мадам Дора също изказа своето становище: „Тя е в пълния смисъл на думата ужасно модернистична“. „А защо да не е? — казах аз. — Ние страшно се нуждаем от свежа кръв.“ „Но не и от този тип — намеси се Уудсток. — Направлението е напълно погрешно.“ Тази размяна на становища беше породила различия, гласуването беше спряно и Стенсил, все още изправен до картината, ме погледна. „Харесвате ли тази картина, господин Глин?“ „Много!“ „Не я ли намирате мъглява и неразбираема?“ „В никакъв случай.“ „Тогава бъдете така добър да ми кажете какво представляват тези безкрайно дълги езици в долната част на картината?“ „Това са хора, които се движат.“ „Приличам ли аз на тях, когато се движа по Пикадили?“ „Възможно не. Тези хора са по-млади от вас.“ „Наистина ли! Благодаря ви за това, че ми напомнихте за моята древност. А какво е посланието, което се съдържа в лявата част на преден план?“ „Това очевидно е магарето на един каруцар и една ръчна количка.“ „Не е възможно! — намеси се Уудсток. — Никога не съм виждал подобно животно. Копитните стави са предадени напълно погрешно.“ „Тя очевидно не представлява цветна фотография, ако това е вашият вкус. Но тя предава своя смисъл с голямо чувство.“ „Но това е рисунка извън правилата?“ „Умишлено е изпълнена по този начин с безкрайно умение. Не е ли този способ по-добър от сервилното изобразяване на природата, което мнозина от нас повтарят година след година?“