Арчибалд Кронин - Гробницата на кръстоносеца

— Клеър ни помага. Тя е толкова добра — добави Кери. — Сега отивам на посещение при майка. Това вероятно не те интересува ни най-малко, но тя често говори за теб.

— Да дойда ли с теб? Много бих желал да я видя.

Тя го изгледа втренчено и се дръпна назад, като се чудеше дали говори сериозно, или това беше просто някаква нова приумица на неговата ексцентрична природа. Само добави със странна усмивка, изпълнена със сарказъм:

— Светлината никак не е добра за рисуване. Но ела все пак.

Стивън плати сметката и те тръгнаха направо за гарата, където не след дълго се качиха на един влак, пътуващ към южните предградия на Лондон. Лудницата беше разположена на открит участък земя, недалеч от гарата и представляваше овехтяла сграда от сив камък в късен бароков стил с двойка кули, назъбен фронтон и заострени прозорци в готически стил. Беше оградена с висока тухлена стена, увенчана от редица изпочупени шипове. В помещението при главната порта, където Керълин показа пропуск, те бяха придружени от служебно лице, което ги поведе към сградата по алея, покрита с едър пясък. По друга алея се движеше колона от пациенти. Тъмните им дрехи се открояваха на фона на сивото небе. Виждаше се как правят ежедневната си разходка спокойно и непринудено. Други бяха заети в зеленчуковата градина. Надясно, на известно разстояние, върху малка затревена ивица, очертана на фона на плет от тисови дървета, двама джентълмени на средна възраст прехвърляха лениво една топка през провиснала мрежа. В съседство няколко госпожи с палки за крикет отпращаха топки към различни по големина обръчи. Усещане за затънтеност и покой изпълваше въздуха, който миришеше на гниещи листа и на покълващи растения, на саксии с цветя и на храсти, наредени около една изоставена пещера, където на необичайно място, сред папратта, стоеше гръцка статуя, която за съжаление беше счупена. Цялата тази гледка и особено кулите на сградата създаваха усещане за нереалност, застиналост, неподвижност.

Пред главния вход те натиснаха звънеца и бяха въведени през вестибюла, облицован с черен и бял мрамор, към една чакалня, отделена със завеси — старомодна, мебелирана главно с мебели в стил „Людвиг XIV“. Тук имаше явни признаци на оживление. От съседната врата се чуваха гласове и енергичното почукване на куки за плетене. Някой свиреше на пиано валс на Щраус толкова нежно и приятно, че Стивън виждаше във въображението си счупените жълти клавиши да проблясват при всяко вдъхновено докосване. Когато се чуваше „Виенската гора“, Джулия, леко побутвана от нечии ръце, влезе в стаята.

Тя остана там, като гледаше ту единия, ту другия и им се усмихваше със същата несъзнателна отчужденост, с която се отличаваше през целия си живот. Беше облечена в една от своите падащи надолу престилки, към които беше добавила бродерии и парче от тюл около шията, а на китките си беше вързала панделки от розови ивици. Косата й беше фризирана „а ла Помпадур“, скулите й бяха намазани с пудра, от което кадифените й очи изглеждаха черни. Видът й беше напълно ексцентричен и едновременно с това поразителен и елегантен.

— Как се чувстваш днес, майко? — запита Керълин.

— Аз естествено съм винаги добре под знака на Стрелеца.

— Стивън е дошъл да те види.

— Значи ти си дошъл от Париж — каза тя, като остави Керълин, тръгна към Стивън и седна на стола до него. Държеше се много сърдечно. — Как намираш французите?

— Много добре. Радвам се да те видя отново.

— Благодаря, Стивън. Все още ли живееш с онази жена там? Онази, от която се страхуваше баща ти?

— Не. Сега водя почти порядъчен живот заради самата промяна.

— Помниш ли майка си?

За да избегне неловкото мълчание, Керълин се намеси с мил и успокояващ глас:

— Стивън се е върнал от Франция много отдавна. А след това е бил и в Испания.

— А, Испания! Помня като момиче, когато бях в Мадрид с татко. Имахме голям проблем с един келнер, който отказа да ни кипне водата…

— А сега — настояваше Керълин — той работи върху своите платна в Лондон.

— Разбира се — отговори бързо Джулия и отново обърна гръб на Керълин, за да запита Стивън: — Относно твоите картини. Онзи ден например си спомних, че когато беше много мъничък, ти обичаше да ходиш в галерията „Хазелтън“ с моя скъп баща. Един следобед, когато мислехме, че си се загубил, настана голяма паника. И те намерихме сам в галерията, седнал на пода, пред една от картините.

— Да! — кимна той. — Аз наистина обожавах картините на Тениер. „Месарницата“ например — пълна с окървавени късове говеждо месо. Тя ме очароваше.