Джесика Соренсен - Спасението на Кали и Кейдън

Известно време вървя в посока, която не съм поемал досега, и оставям студения въздух да ме погълне. Петнайсетина минути по-късно пикапът на Люк отбива до бордюра. Скачам вътре, потривайки ръце, докато парното облъхва кожата ми.

— Добре, какво беше това тотално случайно съобщение? — Той смъква плетената си шапка по-ниско над очите и надува парното. — Нали знаеш, че щеше да ми излезе късметът с Кели Анало?

— Извинявай — смънквам. — Къде беше?

— Долу при езерото. — Той извива волана надясно и поема по страничен път. — Имаше купон.

— Случайно там да си видял брата на Кали и Кейлъб Милър?

Той спира пред един знак „Стоп“ и надува размразителя, когато стъклата се замъгляват.

— Да, дойдоха точно като тръгвах да те взема.

— Тогава ме закарай там — махвам му да продължи аз. — Трябва да свърша една работа.

Возим се в мълчание, а аз друсам коляно и барабаня по вратата с пръсти. Пикапът подскача, докато се промъкваме между дърветата и излизаме от другата страна на гората. Когато паркираме, забелязвам Кейлъб до огъня на плажа, приказва си с някаква руса мацка, навлякла размъкнато яке върху тясна розова рокля.

— Трябва да ми помогнеш за нещо — казвам аз, докато Люк поставя скоростния лост в позиция за паркиране и тръгва да излиза от колата.

Люк се спира с единия крак извън пикапа.

— Какво става? Държиш се доста странно… малко ме изнервяш.

Не откъсвам очи от Кейлъб. По-нисък е от мен с два-три сантиметра, но помня, че на няколко пъти се е сбивал по купони и изобщо не е беззащитен.

— Искам да ме пазиш.

Люк ме зяпва и слага цигара в уста.

— Да не смяташ да се сбиеш с някого?

Кимвам, без да трепна.

— Точно така.

— Тоест искаш да се погрижа да не ти спукат тъпия задник от бой, така ли?

Той свива шепи около устата си и пали.

— Не, искам да ме спреш, преди да го убия — казвам аз, натискам дръжката и скачам от пикапа.

— Какво?

Пред лицето му се надига облак дим.

— Да ме спреш, преди да го убия — повтарям аз и трясвам вратата.

Люк се появява пред колата, изтръсквайки пепелта от цигарата си на земята.

— За какво става въпрос, брат? Знаеш, че не ме бива в безразсъдните случки.

Спирам в края на редицата коли.

— Ако някой нарани човек, който… ти е много скъп, по възможно най-лошия начин, какво би направил?

Той свива рамене, загледан в запаления огън.

— Зависи какво се е случило.

— Нещо много, много лошо — казвам. — И го е белязало за цял живот.

Той дръпва бавно от цигарата и обръща глава към мен.

— Добре, ще те пазя.

Отиваме при огъня, а гневът у мен гори ярко като пламъците. Хората крещят, смеят се, пълнят чашите си с бира от голямо буре, поставено върху багажника на кола. От друга кола гърми музика, а долу при езерото върви оживена игра на бира понг [8] Beer pong — игра, при която два комплекта чаши с бира се подреждат в двата края на маса и играчите се опитват да уцелят една от тях с топче за пинг-понг, което хвърлят от срещуположния край. Играе се на отбори. Когато топчето падне в някоя от чашите, играч от противниковия отбор трябва да изпие съдържанието ù. Побеждава отборът, който пръв отстрани всички чаши на противника. — Бел. прев. .

Пред мен изниква Дейзи с широка усмивка на лицето и пластмасова чаша в ръка.

— Ей, купонджията, знаех си, че ще дойдеш.

Поклащам глава с досада и отстъпвам настрана.

— Махни се от пътя ми.

Тя се стряска и слага ръка към гърдите си, все едно е ранена сърна.

— Какво ти става?

— Разбра каква кучка си — с радост се намесва Люк и издухва дим в лицето ù.

— Боже, ама че си задник — измрънква Дейзи, като размахва длан пред лицето си и ме гледа с очакване да я защитя.

Махвам с ръка да не ме занимава, заобикалям я и тръгвам право към Кейлъб. Промъквам се между хората и излизам на откритото пространство край огъня. Когато погледът му среща моя, веселото му изражение изчезва, но той не помръдва. Знае какво следва и го чака, сякаш иска да се случи.

Пристъпвам към него и устните му се извиват в усмивка. Бавно тръгва към мен.

— Ти пък какво правиш тук? — пита ме той. — И къде е хубавата малка Кали?

Забивам юмрук в челюстта му, което е грешка от моя страна, но не мога да си я взема обратно. Хората около нас ахват, а момичето с розовата рокля изпуска чашата си, разливайки бира по земята, и изтичва по-надалеч.

Кейлъб се свлича на земята, с ръка върху бузата си.

— Какво ти става бе? — Той се изправя с препъване и избърсва капещата от носа му кръв. — За какъв се мислиш?