Джесика Редмерски: Миг преди никога

През последните десет минути Натали постоянно усуква кичур коса около пръста си, с което започва да ми лази по нервите. Разтърсвам глава, придръпвам към себе си айскафето с мляко и засмуквам сламката. Натали седи срещу мен с лакти, подпрени на кръглата масичка, хванала с ръка брадичката си.

— Готин е — казва тя и се вторачва в току — що появилия се мъж. — Наистина, Кам, би ли го погледнала?

Вдигам отегчена очи и смуквам нова глътка.

— Нат — казвам и оставям питието си обратно на масата, — имаш си приятел. Трябва ли непрекъснато да ти напомням?

Натали ехидно се усмихва.

— Да не си ми майка?

Обаче не може да задържи дълго погледа си върху мен, не и докато ходещата покана за секс стои при касата и си поръчва кафе с кифли.

— А и Деймън не го е грижа, ако се заглеждам. Няма нищо против, стига всяка нощ да му духам.

Изпускам шумно въздух и се изчервявам.

— Гледай ти! Ех — а — а — казва широко усмихната тя. — Накарах те да се засмееш — протяга ръка и бърка в чантичката си. — Трябва да отбележа — вади мобифона си и отваря електронния бележник. — Събота. 15 — и юни — движи пръст по екрана, — 1:54 следобед; Камрин Бенет се засмя на една от сексуалните ми шегички.

После прибира обратно мобифона в чантичката си, поглежда ме с онзи замислен поглед, с който гледа винаги, когато се кани да се прави на терапевт.

— Погледни го поне веднъж — казва напълно сериозно тя.

Само за да я накарам да се успокои, извръщам леко брадичка под ъгъл, който ми позволява да хвърля бърз поглед на мъжа. Той се мести от касата към края на барплота и взема питието си. Висок, със съвършено оформени скули. Хипнотизиращи зелени очи и щръкнала кестенява коса.

— Да — признавам аз и поглеждам Натали. — Страхотен е, но какво от това? Натали предпочита да продължи наблюдението, докато той излиза през двойната стъклена врата и минава покрай витрината, чак след това ме поглежда и ми отговаря:

— О, боже господи — казва и широко разтваря в недоумение очи.

— Той е просто един мъж, Нат — отново засмуквам сламката. — Направо можеш да изпишеш „обсебена" на челото си. Наистина си обсебена, само дето от мерак още не са ти потекли лигите.

— Занасяш ли ме! — изражението й показва пълен шок. — Камрин, имаш сериозен проблем. Знаеш го, нали? — обляга се назад в стола. — Трябва да увеличиш дозата на лекарството. Наистина.

— През април спрях да го вземам.

— Какво? Защо?

— Защото е смешно — казвам с делови тон. — Нямам самоубийствени наклонности, така че няма причина да го вземам.

Тя клати срещу мен глава и скръства ръце на гърдите.

— Мислиш, че го предписват само на потенциални самоубийци? Не. Не е така — сочи ме за миг с пръст и го скрива в шепата си. — Това е неравновесие на химическа основа или някаква подобна гадост.

Аз леко се подсмихвам.

— О, така ли? Откога стана толкова веща по въпросите на душевното здраве и веществата, които се използват, за лекуване на най — различни болести? — повдигам леко вежди само колкото да й покажа, че няма никаква представа за това, за което говори и когато тя сбърчва нос вместо отговор, продължавам: — Ще се лекувам по свой начин и не ми е нужно хапче за това. Започвам с любезен тон обяснението, но неочаквано той преминава в гневен, още преди да завърша последното изречение. Често става така.

Натали въздъхва и усмивката изчезва напълно от лицето й.

— Съжалявам — казвам аз, почувствала се неловко за начина, по който й се озъбих. — Виж какво, знам, че си права. Не мога да отрека, че съм объркана и имам някакви емоционални проблеми и че понякога мога да съм такава кучка...

— Понякога? — промълвява тихо тя, но отново се усмихва и вече ми е простила.

Това също се случва често.Леко й се усмихвам и аз.

— Виждаш ли, просто искам сама да намеря отговорите.

— Какви отговори да намериш? — ядосала съм я. — Кам — казва тя и извръща настрани глава, за да изглежда замислена, — не ми е приятно да го кажа, но онази гадост наистина се случва. Просто трябва да се пребориш с нея. Разкарай я напълно, като започнеш да правиш неща, които те правят щастлива.

Е, добре. В края на краищата може би тя не е чак толкова непоносима, когато се прави на терапевт.

— Знам, права си — отвръщам аз, — но.

Натали повдига вежди в очакване.

— Какво? Хайде, изплюй камъчето!

Заглеждам се за малко в стената, докато мисля върху това. Колкото често седя и размишлявам за живота, толкова пъти се учудвам на всеки негов аспект. Питам се какво по дяволите правя тук? Дори и в този момент. В това кафене с това момиче, което познавам почти цял живот? Вчера се замислих: защо изпитвам нужда да ставам точно по едно и също време, и да повтарям всичко което и както съм го правила предишния ден? Защо? Кое принуждава всеки от нас да извършва неща, от които дълбоко в себе си всъщност иска да се освободи? Отмествам поглед от стената и гледам право в най — добрата си приятелка. Знам, че няма да ме разбере, но въпреки това, заради нуждата да го изрека, и го казвам: