Джесика Редмерски: Миг преди никога

Тя хвърля за миг поглед към Деймън, който е застанат при бара и отпива от питието си, а после ме поглежда с недоумение.

— Нищо не съм направила... — вдигна нагоре очи, за да изглежда замислена, опитвайки се да си припомни какво може да е казала или сторила.

После слага ръце на хълбоците.

— Какво те кара да мислиш, че е ядосан?

— Ами гледа с онзи негов поглед — казвам аз и поглеждам обратно към него и Блейк. — Мразя, когато двамата се карате, особено пък когато трябва да прекарвам вечерта с вас, а вие се връщате отново и отново към някаква глупост, случила се преди година.

Обърканото изражение на Натали изведнъж се сменя с дяволита усмивка.

— Аха, мисля, че ти си една параноичка, и може би се опитваш да отвлечеш вниманието ми, за да не кажа нещо за теб и Блейк.

Поглежда ме със закачливия си поглед, който ме вбесява.

Вдигам нагоре очи.

— Няма нищо между мен и Блейк, просто разговаряхме.

— Разговорът е първата стъпка. Това, че му се усмихваш, е следващата — продължава да ме гледа закачливо, — а аз съвсем ясно те видях, когато идвах насам.

Тя скръства ръце и пъчи напред бедрото си.

— Обзалагам се, че вече си разговаряла с него, без да му се налага да измъква отговорите от теб. По дяволите, та ти вече знаеш името му.

— За човек, който иска да си прекарам добре и да се запозная с някой мъж, ти не знаеш как да млъкнеш, когато нещата са тръгнали в такава посока.

Натали се оставя на музиката да диктува движенията й и дори повдига леко ръце над главата, като поклаща изкусително бедра. Продължавам да стоя неподвижна.

— Нищо няма да се случи — казвам строго. — Получи това, което искаше, разговарям с някого и нямам намереше да му казвам, че имам хламидиаза, така че, ако обичаш, не прави сцени.

Тя се съгласява с дълбока въздишка и престава да танцува достатъчно дълго, за да ми каже:

— Предполагам, че си права. Ще те оставя с него, обаче ако той те закара на етажа на Роб, ще искам подробности. — Сочи заплашително пръст към мен, леко притваря едното си око и свива устни.

— Добре — отвръщам аз, просто за да се отърва, — но недей да затаяваш дъх от любопитство, защото това няма да стане.

След час и две питиета съм на етажа на Роб в сградата заедно с Блейк. Малко съм замаяна, но вървя без грешка по права линия, затова знам, че не съм пияна. Обаче се чувствам твърде радостна, което малко ме притеснява. Когато Блейк предложи „да се махнем за малко от шумотевицата", предупредителните сирени ревнаха като луди в главата ми: — Не отивай сама в нощен клуб след две питиета с този мъж, когото не познаваш. Не го прави, Кам. Не си глупаво момиче, така че не позволявай на алкохола да те прави на глупачка. — Тези гласове крещяха в мен. Вслушвах се в тях известно време, докато заразителната усмивка на Блейк и начинът, по който ме караше да се чувствам напълно спокойна, заглушиха до такава степен гласовете и сирените, че престанах да ги чувам.

— Това ли е така нареченият етаж на Роб? — питам аз и от покрива на склада съзерцавам градския пейзаж.

Всички сгради в центъра светят със сини, бели и зелени светлини. Улиците сякаш са окъпани от оранжева мъгла, която се спуска от стотиците улични лампи.

— Ти какво очакваше? — пита той и хваща ръката ми, а аз вътрешно се свивам, но не се съпротивлявам. — Шикозна стая за секс с огледала по тавана?

Чакай малко... точно това си мислех... е, по по — заобиколен начин... но тогава, защо за бога дойдох тук с него?

Добре де, сега започвам малко да се паникьосвам.

Струва ми се, че все пак съм малко пияна, иначе не бих си мислила подобни неща. Освен това самото допускане, че мога да се озова в каквато и да било стая за секс, дори и пияна, ме плаши и почти напълно ме отрезвява. Алкохолът наистина ли ме прави глупава, или просто изкарва на показ нещо, което не искам да повярвам, че може да е в мен?

Поглеждам към металната врата в тухлената стена и забелязвам през пролуката отстрани да се процежда светлина. Оставил я е отворена, това е добър знак. Двамата отиваме до някаква дървена маса за пикник и аз изнервена сядам на нея редом с него. Вятърът духа в косата ми и няколко кичура се залепват за устата ми. Вдигам ръка, пъхвам пръст под тях и ги отмествам.

Той се усмихва.

— Сред толкова мъже там, долу, хубаво момиче като теб има късмет, че го доведох тук — пояснява той. Извръща глава и гледа право в мен. Кафявите му очи едва забележимо светят в тъмното. — Ако бях някой друг, можеше да изиграеш ролята на изнасилената в собствения си филм за сериалите на телевизия „Лайф тайм"*.