Джесика Редмерски: Миг преди никога

[* „Лайф тайм" — телевизионна мрежа от 80 — те годни за домакини, забравени сериали като „Партньори в престъпление" и др. — Б.р.]

Ставам напълно трезва. Ей така, само за две секунди, като че ли изобщо нищо не съм пила. Изправям се рязко и нервно поемам голяма глътка въздух. Къде по дяволите ми беше умът?

— Всичко е наред — казва той, усмихва се леко и вдига ръце с дланите напред. — Никога не бих направил нещо на момиче, ако то не иска нито пък ако след няколко питиета си с помисли, че иска.

Май току — що наистина избегнах смъртоносен куршум.

Отпускам леко рамене и чувствам, че отново мога да дишам. Е, разбира се, че той може просто да ми пълни главата с тези глупости, за да ме накара да му имам доверие, но инстинктът ми подсказва, че е абсолютно безобиден. Ще продължавам да съм нащрек и ще внимавам, докато съм сама тук с него, но поне мога да се поотпусна. Ако е имал намерение да се възползва от мен, нямаше да говори за подобна възможност.

Засмивам се тихо, замислена над думите му.

— Какво смешно има? — поглежда ме усмихнат и чака.

— Това, дето каза за филма за „Лайф тайм" — отвръщам аз и усещам как устните ми се изкривяват в лека, малко смутена усмивка. — Гледаш ли такива неща?

Той извръща глава, за да прикрие собственото си смущение.

— О, не. Мисля, че това е твърде често срещано сравнение.

— Така ли? — продължавам да го дразня. — Не знам. Ти си първият, който чувам да използва „филм за Лайф тайм" в изречение.

Сега вече той се изчервява, а аз се укорявам, че тази гледка толкова ме радва.

— Е, добре, само не казвай на никого, става ли? — поглежда ме с най — очарователната си намусена физиономия.

Усмихвам му се, а после се заглеждам в светлините на града с надеждата да разсея всякакви оптимистични очаквания, каквито биха могли да се завъртят в главата му, докато траеше краткият ни, закачлив разговор. Не ме интересува колко хубав, очарователен или секси е той, не съм склонна да отстъпя пред чара му. Не съм готова за нищо друго, освен за това, което правим в момента — да водим невинен, приятелски разговор, без сексуални или някакви други нотки в него. Толкова дяволски трудно е да водиш такъв разговор с мъжете, защото те изглежда винаги си мислят, че една обикновена усмивка означава нещо повече от това, което е.

— И така, кажи ми, защо си тук сама? — пита той.

— О, не... — клатя усмихната глава и пръст към него, — нека не говорим за това.

— Хайде, подскажи ми нещо. Това е просто разговор — извръща се рязко към мен и вдига крак върху масата. — Наистина искам да знам. Това не е тактика.

— Тактика ли?

— Ами да, да се опитвам да разбера какви са проблемите ти, за да намеря нещо, за което да се престоря, че ме интересува, и така да се вмъкна в гащичките ти. Ако исках гащичките ти, щях направо да ти го кажа.

— О, значи не искаш гащичките ми, така ли? — поглеждам го косо, полуусмихната.

Малкото му поражение не го кара да се признае за напълно победен и казва:

— Е, да, евентуално. Би трябвало да съм ненормален, за да не поискам да спя с теб, но ако това беше всичко, което бих искал от теб и заради което съм те довел тук, щях да ти го кажа, преди да се съгласиш да дойдеш. Оценявам откровеността му и определено започвам да изпитвам по — голямо уважение към него, но усмивката ми замръзва на лицето, когато той каза „ако това беше всичко, което бих искал от теб". Какво друго би могъл да иска от мен?

Среща, която би могла да доведе до връзка помежду ни. Хм, не ми се вярва.

— Виж — казвам и леко се отдръпвам, за да може той да го усети, — трябва да знаеш, че не се стремя нито към едното, нито към другото.

— Кое друго? — миг по — късно се досеща за кое друго става дума. Усмихва се и клати глава. — Всичко е наред. Тук съм съгласен с теб... Наистина те доведох само за да си поговорим, колкото и да е трудно до го повярваш. Нещо ми подсказва, че ако исках едното или другото, т.е, секс или среща, или и двете, Блейк щеше с готовност да изпълни желанието ми, но той елегантно се измъкна, без да изглежда отхвърлен.

— Що се отнася до въпроса ти — казвам аз, за да му покажа, че нямам нищо против да разговаряме, — сама съм, защото ми се случиха няколко лоши неща и точно сега просто не ми се иска да се захващам отново.

Блейк кимва.

— Разбирам — поглежда встрани и вятърът развява русата му коса, като отмята не много дългите кичури от челото му. — По принцип новите запознанства са изтощителни, поне в началото. Самият процес на привикване е кошмарен — обръща се към мен и продължава: — Когато си бил твърде дълго с някого, свикваш с него. Нали така? Това е нещо като зона на спокойствието. Когато сме потънали в една връзка, опитите да се измъкнем оттам, макар всичко в нея да е ужасно и нездравословно, приличат много на опитите да бъде накаран някой нашишкавял телевизионен маниак да напусне за по — дълго хола си заради живота навън — може би Блейк си беше дал сметка, че навлиза твърде рано с мен в по — дълбоки води, затова разведрява атмосферата, като добавя: — Трябваха ми три месеца с Джен, преди да започна да ходя по голяма нужда без притеснение, когато тя е в къщата. Избухвам в смях и когато събирам достатъчно смелост да го погледна виждам, че се усмихва.