Джесика Редмерски - Миг преди никога

Започвам да изпитвам усещането, че колкото и да се мъчи да се убеди в противното, той още не е превъзмогнал напълно загубата на бившата си годеница. Затова се опитвам да му направя услуга, като отклонявам болезнената тема към себе си, преди той сам да направи това откритие и неговият свят отново да се срути напълно.

— Моят приятел почина — изтърсвам аз повече заради него. — Автомобилна катастрофа.

Лицето на Блейк посърва и ме поглежда с очи, пълни с разкаяние.

— Съжалявам, не исках.

Вдигам ръка.

— Не, всичко е наред, нищо не си направил. — след като той едва доловимо кима и ме чака да продължа казвам: — Беше седмица преди да завърша — той слага ръка върху коляното ми, но знам, че го прави само за да ме успокои. Започвам да му разказвам какво се случи, когато чувам звучен — плесник! — и Блейк пада от масата върху покрива. Случи се толкова бързо, че изобщо не видях Деймън да се втурва отстрани, нито чух кога е влетял през металната врата на няколко метра от нас.

— Деймън! — крещя аз, когато той се нахвърля върху Блейк, и преди той да успее да се изправи, започва го удря с юмруци в лицето. — СПРИ! ДЕЙМЪН! БОЖЕ, ГОСПОДИ!

Следва нова серия удари по Блейк, преди да се окопитя от шока и да се втурна, за да издърпам Деймън от него. Скачам върху гърба на Деймън и го сграбчвам за китките, докато размахва ръце, но той е така твърдо решен да спука Блейк от бой, че имам усещането, че се намирам върху гърба на механичен бик. Отхвърлена съм назад и се стоварвам по ръце и задник върху бетона.

Блейк най — после успява да се изправи и нанася добър удар в лицето на Деймън.

— Какъв по дяволите ти е проблемът бе, човек? — казва Блейк, като се мъчи да се задържи на крака.

Продължава да държи челюстта си с ръка и да я разтрива така, като че ли се опитва да я намести. Носът му кърви и от двете ноздри, а горната му устна е сцепена и подута. Кръвта изглежда черна в тъмното.

— Знаеш какъв! — крещи Деймън и прави опит да се нахвърли отново, но аз се втурвам и правя всичко по силите си, за да го задържа.

Заставам пред него и опирам длани в твърдия му като камък гръден кош.

— Престани, Деймън! Само си говорехме! Какво ги става, по дяволите? — крещя толкова силно, че гласът ми пресилва.

Извръщам се назад, като продължавам да държа дланите си върху гърдите на Деймън, и поглеждам Блейк.

— Съжалявам, Блейк, аз, аз...

— Не се притеснявай — отвръща намръщен той. — Махам се.

Обръща се и минава през металната врата. Чува се страхотен трясък, когато я затръшва след себе си. Обръщам се с пламнали от гняв очи към Деймън и го блъскам с все сила в гърдите.

— Задник, такъв! Не мога да повярвам, че го стори! — крещя буквално на сантиметри от лицето му.

Деймън свива устни. Все още диша тежко от борбата. Черните му очи са широко разтворени и гледат диво. В част от мен се заражда някакво подозрение към него, но другата част, която го познава от дванадесет години, го отхвърля.

— Какво си мислиш, че правиш, като тръгваш с някого, с когото току— що си се запознала! Смятах те за по — умна, Кам, направо не си с всичкия си! Отстъпвам крачка назад и кръстосвам ядосана ръце на корема.

— Мен ли наричаш глупачка? Ние просто разговаряхме — крещя колкото ми глас държи, а русата ми коса пада пред очите. — Мога безпогрешно да различа гаднярите от свестните мъже и точно сега виждам пред себе си един абсолютен гадняр!

Той като че ли скърца със зъби зад плътно стиснатите устни.

— Наричай ме както искаш, но аз току— що те защитих — каза го изненадващо спокойно.

— От какво? — крещя аз. — От непристоен разговор? От човек, който наистина искаше просто да си поговорим?

Деймън се подсмихва.

— Няма мъж, който иска само да разговаря — казва той, представяйки се едва ли не за експерт в тези неща. — Никой не би извел момиче, което изглежда като теб, на покрива на проклетия склад само за да си говори с него. След още десетина минути щеше да стовари малкия ти задник върху тази маса и щеше да направи каквото си поиска с теб. Никой тук не може да те чуе, че крещиш, Кам.

Преглъщам една буца в гърлото, но на нейно място се заформя друга. Може би Деймън е прав. Може би бях толкова заслепена от откровеността и личната мъка на Блейк, че напълно съм била заблудена от тактика, за която изобщо не ми беше минало през ума. Не, не го вярвам. Той би ме съборил върху масата, ако го бях накарала да го стори, но сърцето ми подсказва, че не би го направил, ако не съм съгласна. Обръщам гръб на Деймън, защото не искам да забележи нещо по лицето ми, което би ме издало, че за миг му повярвах. Бясна съм от начина, по който той постъпи, но не мога да му се сърдя безкрайно, защото всъщност беше дошъл да ме потърси. Без съмнение постъпката му беше повлияна от прекомерно натрупалия в него тестостерон, алфа хормонът на всички анаболни вещества, но независимо от това беше дошъл от загриженост за мен.