Джесика Хол: Изпепеляване

Дори нощта не можеше да прогони от Френския квартал жегата и влагата, вездесъщите демонични сестри на лятото. Вместо това тя ги притискаше плътно с мургавите си дълги ръце. Трите поемаха от кейовете и блатистите местности на Луизиана и плъзваха по улиците на Ню Орлиънс, за да гуляят в неразделна прегръдка.

Тук дори от климата се очакваше да бъде по-кошмарен от обичайното. А нашите демонични приятелки — нощта, юлската жега и влагата, се просмукваха през решетките. Избиваха на ситни капчици по пламналите лица. Мачкаха дрехите, косите и настроението, които бързо повяхваха. Залепваха се за пришълците, подхващаха ги през кръста и ги съпровождаха неотлъчно, докато те се влачеха с увиснали рамена обратно към своите безлични климатизирани хотели.

Туристите бяха толкова лесна плячка.

След полунощ само кореняците с креолска кръв имаха куража да се опълчат на задушаващата горещина и да се шмугнат в любимите си капанчета, където климатикът беше последна грижа, но музиката бе чиста магия, а бутилките зъзнеха, затънали в лед.

Местните знаеха, че комбинацията от един свестен джаз квартет и една студена бира е в състояние да компенсира почти всяка несгода.

Но Дъглас Саймън искаше нещо повече от питие, когато влезе в „Маскърс Тавърн“ и поспря, за да попие лицето си с кърпичка. Външността му привлече едва няколко бегли погледа от неколцината редовни посетители в бара.

Дъглас Саймън не биеше на очи. Беше среден на ръст, с бозави черти. Късо подстриганата мишокестенява къса коса и очи в същия цвят отразяваха кроткото му непретенциозно държане. Костюмът му беше също толкова безличен.

Барманът обаче тутакси разпозна Дъглас и се обърна да натисне паникбутона на стената до касовия апарат. Миг по-късно един добре облечен чернокос мъж изникна от офиса на управителя.

— Дъг.

— Господин Белафини. — Дъглас подаде ръка, която не беше поета. Значи така. Все още не съм достатъчно добър за ръкостискане. — Надявам се, че не съм закъснял.

Току-що беше открил, че тригодишният престой в отделението за съхранение на лични вещи в „Ангола“ 1 1 Затворът в щата Луизиана е по-известен като „Ангола“ — това име той е получил още преди няколко века, когато там са живеели черни роби, работещи на близките плантации. Днес в затвора „Ангола“ има 5000 затворници, три четвърти от които са чернокожи, излежаващи наказания за убийства, въоръжени грабежи, изнасилвания. Този затвор се слави из цяла Америка със суровите условия, в които се намират затворниците, и с високото равнище на насилие. — Б.пр. се беше отразил пагубно върху батерията на часовника му.

— Точно навреме си. Ела.

Стивън Белафини махна към една зала за частни партита.

— Ела.

Дъглас го последва и огледа светкавично празните маси. Не се виждаше чистач, готов да го изведе от бара и да го ескортира в последното му пътуване. Стените и вратата бяха от стъкло, така че ги виждаха отвсякъде.

— Радвам се да ви видя. — Когато другият го измери с остър поглед, Дъглас добави: — Предполагах, че баща ви ще бъде тук, а той умее да вдъхва респект.

— В затвора си развил параноя, Дъг. — Стивън се усмихна и показа перфектните си зъби. — Не можех да ти кажа това на свиждането в затвора, понеже имаше надзиратели, но баща ми иска да знаеш, че дълбоко оценяваме твоята лоялност към фамилията.

Засега въпросната признателност нямаше външни прояви.

— Благодаря.

— Всъщност баща ми смяташе да изпрати кола да те вземе тази вечер — продължи другият, — но не знаехме къде си отседнал.

— Наех си стая в „Биг Изи Слийп мотел“. — Не се срамуваше от това. — Не мога да си позволя друго.

— От утре ще можеш.

Белафини за глупак ли го смяташе?

— Имаше ли проблем с получаването на договорената сума?

— Нищо подобно. Не се притеснявай за парите. Ако питаш мен, ти си ги заслужи до последния цент. Седни. — Стивън придърпа един стол от ъгловата маса. — Трябва да извадя пари от сейфа. — Той кимна към офиса. — Искаш ли нещо за пиене?

Дъглас седна внимателно. Нямаше как да се отпусне, не и преди да излезе от това място с обещаната отплата.

— Джин с тоник, моля.

— Джин тоник — поръча мимоходом Стивън на бармана.

Последният човек, който напусна „Маскърс Тавърн“ жив, го направи спокойно и без да бърза.

Излезе от една странична врата, прекоси улицата и пое към някакъв малък хотел. Въпреки препускащите цифри на часовника, настроен в режим на обратно броене, той не ускори ход. Макар да бе подходил към операцията малко по-различно този път, бе направил на близките плантации няколко пробни опита предварително. Знаеше със съвършена прецизност точно колко време оставаше.