Джесика Хол - Изпепеляване

— Трябва да предам нещо на шефа — каза Корт на Джак. — Имам нужда от някой тук, който да държи пресата и зяпачите на разстояние. Можеш ли да поемеш задачата?

Пожарникарят се взря в него, сякаш го виждаше за първи път.

— По дяволите, комисар, аз… Искам да кажа да, сър.

— Добре. — Корт потупа радиостанцията на колана си. — Обади се, ако имаш нужда от помощ — рече той и се насочи към моториста.

Пожарите притежаваха неустоима притегателна сила. Когато Корт постъпи в отдела, отначало бе потресен и отвратен, виждайки колко народ се струпваше да гледа горящите сгради. Но с течение на годините осъзна, че повечето зяпачи изпитваха някаква неохотна, страховита погнуса, същата, която изпитваха, когато минаваха покрай гибелна автомобилна катастрофа и не можеха да извърнат поглед.

Това обаче не даваше право на онзи хлапак да бръмчи насред опасен пожар.

Корт го приближи изотзад, докато мотористът разхлабваше каишката под брадичката си, и постави ръка върху лявото му рамо.

— Стой.

Мотористът замръзна на място, после свали каската и се обърна. На бялата шия висеше златна детективска значка, нанизана на тънък черен шнур. Уличното осветление озари умно лице, щръкнала кестенява коса и дръпнати лешникови очи. Черното кожено яке покриваше омачкана бяла блуза и слабата издутина на кобура.

Корт отдръпна ръката си.

— Детектив Винсент.

— Комисар Гембъл.

Беглата усмивка, която пробяга по устните на Тери Винсент, беше почти толкова хладна, колкото и гласът й. Устните на Тери бяха една от причините да я избягва. Другата бе, че знаеше отлично какво умее тя с тях.

— Защо си тук?

— В „Убийства“ бяха поели повикването и ми го възложиха, понеже ми е на път за вкъщи. — Тя разсея с ръка облака дим срещу лицето си, преди да огледа сградата. — Лоша работа, нали?

— Да.

Корт не се беше доближавал до Тери Винсент от Марди Гра и сега забеляза някои промени. Беше още по-слаба и още по-мургава. Косата й изглеждаше по-къса, но когато изви глава, той видя, че я бе оставила да израсне и я беше прихванала, за да не й пречи. Под очите й имаше дълбоки сенки. Когато извади бележник и химикалка, той видя, че ноктите й бяха квадратни и дълбоко изрязани.

Поне няма да ги гризе, когато не може да запали цигара , помисли си той.

По лицето на детектива от отдел „Убийства“ нямаше нито следа от грим. Миниатюрна вдлъбнатина в долната устна му подсказа, че пак пушеше твърде много. Обикновеният кафяв панталон беше твърде широк и намачкан, като че ли го бе носила цяла седмица. Ако не беше шнолата с шарка на костенурка и леката извивка на гърдите под кожено яке, по нищо нямаше да личи, че е жена.

Нямаше нищичко, което да му харесва в нея, и въпреки това му се прииска да я завлече до най-близката стена, да я притисне до нея и да провери с ръцете си какво друго се бе променило. А после да го направи с уста.

Тери отмести поглед при вида на още два увити трупа.

— Колко са вътре?

— Все още не знаем. — Той кимна към труповете. — С тези стават дванадесет.

Изражението й не се промени, но той и не очакваше да реагира. Подобно на брат му, Джей Ди, Тери беше свикнала да гледа смъртта в лицето.

— Пак ли е дело на Подпалвача?

— Може би. — Значи следеше случая. Сигурно, за да се надсмива над неспособността му да залови един сериен подпалвач. — Не бива да казваш нито дума пред медиите.

— Искаш да кажеш, че не мога да дам извънредно интервю на Триша Браун? Мамка му, мислех си, че ще ми излезе късметът. — Тя свали якето си и го завърза около кръста си. — Отивам да преслушам момчетата и да огледам телата. Доскоро, комисар.

Начинът, по който така небрежно го отпращаше, винаги го беше вбесявал. Но след случилото се между тях в нощта на Марди Гра беше като шамар в лицето.

— Нямаш работа тук.

Нещо проблесна в очите й.

— Тогава подай до шефа ми още едно оплакване срещу мен. — И го заобиколи.

Тери Винсент бе уморена. Беше изкарала двойна смяна, опитвайки се да отхвърли малко бумащина преди прехвърлянето. Отне й девет поредни часа кълване с два пръста на античната пишеща машина, цяло шишенце коректор и шест аспирина, докато я преоре. Когато най-сетне си тръгна, единственото, което искаше, беше да се прибере вкъщи, да си легне и да спи до двадесет и деветия си рожден ден. Единственото наистина гадно нещо в това да бъдеш ченге беше бумащината.

Тя каза на Корт Гембъл истината, повикването от Френския квартал я хвана на вратата. Нощната смяна в отдел „Убийства“ беше последна грижа, а началник-смяната беше ветеран с тридесетгодишен стаж, който предпочиташе да си гледа Хауърд Стърн, вместо да поема повиквания. Беше три часът сутринта, затова тя реши, че Корт Гембъл нямаше да бъде на местопроизшествието.