Джесика Таунсенд - Невърмур - Изпитанията на Мориган Врана

Журналистите пристигнаха преди ковчега. Събраха се пред портата още през нощта и призори вече бяха цяла тълпа. До девет часа бяха станали истинско гъмжило.

Наближаваше пладне, когато Корвус Врана измина дългия път от входната врата на къщата до високите железни прегради, които удържаха множеството.

— Канцлер Врана, това ще повлияе ли на плановете ви да се кандидатирате за нов мандат?

— Господин канцлер, кога ще се състои погребението?

— Президентът изказа ли съболезнования?

— Голямо облекчение ли чувствате тази сутрин, господин канцлер?

— Моля ви — прекъсна ги Корвус и вдигна ръката си в ръкавица, за да ги накара да млъкнат. — Моля ви, искам да прочета изявление от името на семейството.

Бръкна в джоба на елегантния си черен костюм и извади лист.

— Искаме да благодарим на вас, гражданите на нашата велика република, за подкрепата ви през последните единайсет години — зачете той с ясен, авторитетен глас, ошлайфан през годините, в които бе призовавал за ред в канцлерството. — За нашето семейство това бе време на изпитания и без съмнение мъката ще се задържи още известно време.

Той млъкна, за да прочисти гърло, и вдигна за момент поглед към притихналата си публика. Посрещна го море от фотоапарати и любопитни очи. Буря от щракания и проблясващи светкавици.

— Загубата на дете е трудно поносима — продължи той, връщайки се към бележките си. — Не само за нашето семейство, а и за гражданите на Джакалфакс, които знаем, че споделят скръбта ни. — Поне петдесет чифта очи се вдигнаха рязко и няколко смутени прокашляния нарушиха моментната тишина. — Но тази сутрин, докато приветстваме Деветата епоха на република Зимномория, знайте, че най-лошото е зад гърба ни.

Над главите им се разнесе внезапен мощен грак. Превиха се рамене и трепнаха лица, но никой не вдигна очи. Птиците кръжаха цяла сутрин.

— Осмата епоха ми отне обичната ми първа съпруга, а сега и единствената ми дъщеря.

Още един пронизителен грак. Някакъв репортер изтърва микрофона си, който тикаше в лицето на канцлера, и се наведе неловко да го вдигне. Поруменя и изломоти извинение, което Корвус пренебрегна.

— Обаче — продължи той — тя отнесе със себе си и опасността, съмненията и отчаянието, изпълвали краткия й живот. Моята… скъпа Мориган — той млъкна и изкриви устни в скръбна гримаса — най-после намери покой и всички ние също трябва да намерим успокоение. Град Джакалфакс — както и целият щат Вълчеполие — отново е в безопасност. Няма от какво да се страхуваме.

Несигурно мърморене се разнесе из тълпата и бурята от фотосветкавици сякаш поотслабна. Канцлерът вдигна очи към тях и премигна. Листът с изявлението зашумоля от лекия ветрец или може би ръката му трепереше.

— Благодаря ви. Няма да отговарям на въпроси.

Кухненският котарак умря и обвиниха Мориган.

Тя не знаеше кога е станало, нито пък как. Предположи, че може би е изял нещо отровно през нощта. Нямаше рани, които да говорят за нападение от лисица или куче. Ако се изключи малкото засъхнала кръв в ъгълчето на устата, той приличаше на заспал, само че беше студен и вкочанен.

Когато намери трупа в слабата зимна утринна светлина, Мориган приклекна в прахта до него и сбърчи чело. Погали черната му козина от върха на главата до края на рунтавата опашка.

— Съжалявам, кухненски котарако — прошепна тя.

Замисли се къде е най-добре да го погребат и дали не може да помоли баба си за парче хубав ленен плат, в което да го увие. По-добре не, реши тя. Щеше да използва една от своите нощници.

Готвачката отвори задната врата, за да даде вчерашните остатъци на кучетата, и така се стресна от присъствието на Мориган, че едва не изтърва кофата. Старицата се взря в мъртвия котарак и стисна устни.

— По-добре той, отколкото аз, слава на Всевишния — промърмори тя, почука по дървената каса на вратата и целуна медальона, който носеше на шията си. Хвърли един кос поглед на момичето. — Харесвах този котарак.