Джесика Таунсенд - Невърмур - Изпитанията на Мориган Врана

— Аз също — каза Мориган.

— Да, виждам. — В гласа й се прокрадна горчива нотка и Мориган забеляза, че старицата отстъпва сантиметър по сантиметър. — Хайде, влизай. Чакат те в кабинета му.

Мориган влезе бързо в къщата, като се замота за миг в коридора до вратата на кухнята. Видя как готвачката взе тебешир и написа на черната дъска КУХНИНСКИ КОТАРАК — УМРЯЛ, в края на дълъг списък, който в последно време включваше РАЗВЪЛЕНА РИБА, СЪРДЕЧЕН УДЪР НА СТАРИЯ ТОМ, НАВУДНЕНИЯ В СЕВЕРНО БЛАГОДЕНСТВИЕ и МАЗНИ ПИТНА НА НАЙ-ХУБАВАТА ПОКРИВКА.

— Мога да ви препоръчам няколко отлични детски психолози в района на Джакалфакс.

Новата социална работничка не бе докоснала чая и бисквитите. Беше пътувала два часа и половина от столицата с влак тази сутрин и беше дошла пеш от гарата до имението Врана под противен ситен дъждец. Мократа й коса бе полепнала по главата, а палтото й бе прогизнало. Мориган трудно можеше да измисли по-добър лек за това нещастие от чай с бисквити, но жената не изглеждаше заинтересувана.

— Чая не съм го правила аз — каза Мориган. — Ако това ви притеснява.

Жената не й обърна внимание.

— Д-р Филдинг е известен с работата си върху прокълнати деца. Сигурна съм, че сте чували за него. Д-р Люелин също е високо уважавана, ако искате по-нежен и майчински подход.

Бащата на Мориган прочисти неловко гърло.

— Няма да е необходимо.

Корвус беше развил лек тик на лявото око, който се проявяваше само по време на тези задължителни ежемесечни срещи, и това подсказваше на Мориган, че те са му неприятни почти колкото на нея. Ако се изключат черната като въглен коса и орловият нос, това бе единственото общо нещо между бащата и дъщерята.

Социалната работничка рискува да хвърли бегъл поглед на Мориган, която седеше до нея на дивана и се опитваше да не се върти като шило в торба. Тези посещения винаги се проточваха.

— Господин канцлер, не искам да съм неделикатна, но… не ви остава много време. Всички експерти са на мнение, че навлизаме в последната година на тази епоха. Последната година преди Срединощ. — Мориган извърна поглед и се зазяпа през прозореца, търсейки нещо да я разсее, както всеки път, когато някой споменеше тази дума. — Трябва да осъзнаете, че това е важен преходен период за…

— Носите ли списъка? — попита Корвус с неприкрито нетърпение. Втренчи се многозначително в часовника на стената на кабинета си.

— Да… разбира се. — Жената извади от папката си лист. Ръката й почти не трепереше. Мориган си помисли, че тя се справя доста добре, предвид, че това й беше едва второто посещение. Предишната говореше шепнешком и би сметнала, че да седи на един диван с Мориган означава да си търси белята. — Да го прочета ли на глас? Този месец е доста кратък… браво, госпожице Врана — добави тя сковано.

Мориган не знаеше какво да отвърне. Не можеше да си припише заслугите за нещо, което не бе под неин контрол.

— Ще започнем с инцидентите, които изискват компенсация: градският съвет на Джакалфакс е предявил иск за седемстотин креда заради пораженията от градушка върху една беседка.

— Мисля, че се споразумяхме, че климатичните бедствия не могат да се приписват със сигурност на дъщеря ми — изтъкна Корвус. — След като онзи горски пожар в Улф се оказа умишлен палеж. Помните ли?

— Да, господин канцлер. Има обаче свидетел, който твърди, че в този случай вината е на Мориган.

— Кой? — попита Корвус.

— Един работник в пощата чул как госпожица Врана подхвърля на баба си, че Джакалфакс се радва на прекрасно време. — Социалната работничка погледна бележките си. — Градушката започнала четири часа по-късно.

Корвус въздъхна тежко и се облегна на облегалката на стола, като стрелна с раздразнен поглед дъщеря си.

— Много добре. Продължавайте.

Мориган се намръщи. Никога през живота си не бе подхвърляла, че „Джакалфакс се радва на прекрасно време“. Помнеше как в пощата се обърна към баба си и каза: „Горещо е, нали?“, но това съвсем не беше същото.

— Един местен жител, Томас Братчет, умря наскоро от сърдечен удар. Той беше…

— Наш градинар, знам — прекъсна я Корвус. — Колко жалко. Хортензиите пострадаха. Мориган, какво си направила на стареца?

— Нищо.

Корвус я изгледа скептично.

— Нищо ли? Съвсем нищо?

Тя се замисли за момент.

— Веднъж му казах, че лехите изглеждат чудесно.

— Кога?

— Преди около година.

Корвус и социалната работничка се спогледаха. Жената въздъхна тихичко.

— Семейството му прояви голямо великодушие. Искат само да покриете разходите по погребението, да платите висшето образование на внуците му и да направите дарение за любимата му благотворителна кауза.